— Не знам. Не знам какво бих направил.
— Алф, сенаторът в хотела ли е? Искам да кажа, сега в момента.
— Мисля, че е тук. Искаш да му се обадиш ли, Брад?
— Не зная ще има ли някаква полза, все пак може би си струва да опитам.
— Тогава аз ще затворя — каза Алф. — И, Брад…
— Да?
— Брад, на добър час… тоест… по дяволите… Просто желая ти успех!
— Благодаря ти, Алф.
Чух как щракна слушалката, когато той затвори телефона, и линията заглъхна. Ръцете ми трепереха и без да се опитвам да сложа слушалката направо на вилката, внимателно я положих върху бюрото.
Джо Евънс ме гледаше втренчено.
— Значи ти си знаел — процеди той. — Знаел си през цялото време!
Поклатих отрицателно глава.
— Не знаех, че са решили така да действуват. Генералът го спомена само като крайна възможност. А Давънпорт се нахвърли върху него…
Не довърших мисълта си. Вече не помнех какво искам да кажа. Джо не сваляше изцъкления си поглед от мен. И изведнъж избухнах:
— Не можех да кажа на никого, дявол да те вземе! Помолих генерала, ако ще го прави, да го направи без предупреждение. Да не ни казва. Просто една светкавица, която ние по всяка вероятност няма и да видим. Е, ще умрем, разбира се, но само веднъж. Няма да умираме хиляди пъти…
Джо сграбчи телефона.
— Ще се опитам да се свържа със сенатора — каза той.
Аз се отпуснах в един стол. Чувствувах се празен. В мен вече нямаше нищо. Чувах, че Джо говори по телефона, но не разбирах смисъла на думите, сякаш за един кратък миг си създадох свой малък свят, само мой (ясно, че в големия свят, между хората, вече нямаше място за мен), и се сгуших в него като в одеяло.
И тъжно ми беше, и яд ме душеше, и мислите ми бяха объркани…
Джо ми говореше нещо, а аз разбрах това едва след като изрече последните си думи.
— Какво каза?
— Приеха поръчката. Сега ще ни свържат — рече Джо.
Кимнах.
— Обясних им, че е много важно.
— Не знам… — казах аз.
— Как така да не би да мислиш, че не е важно? Разбира се, това…
— Не зная с какво може да ни помогне сенаторът. Не знам ще се измени ли нещо, ако ти, аз или кой да е друг поговори с него.
— Сенаторът е човек с голямо влияние — рече Джо. — И обича да го показва.
Известно време седяхме мълчаливо и чакахме да звънне телефонът, чакахме сенаторът да ми каже това, което знае за нашите съдби.
— Ами ако никой не се застъпи за нас, какво ще правим? — подхвана Джо отново.
— Какво можем да направим? — отговорих аз. — Да бягаме, не можем, няма къде да се денем. Ние сме под прицел, като мишена.
— Когато в Милвил разберат…
— Ще разберат от последните новини веднага щом тайната се разкрие. Ако изобщо се разкрие. Телевизията и радиото веднага ще съобщят, а всички милвилци са се лепнали за приемниците.
— Може би някой ще хване Давънпорт и ще го накара да си държи езика зад зъбите.
Поклатих глава със съмнение.
— Тази сутрин той беше страшно сърдит — казах аз. — Едва не се нахвърли върху генерала.
И кой беше прав, питах се. Как може човек за толкова кратко време да разбере кое е право и кое криво?
Години вече хората се борят с насекомите, вредните растения, плевелите. Борят се с всички възможно средства, унищожават ги. Човек е винаги нащрек, защото, зазяпа ли се дори за миг — току-виж, го победили. Те никнат на всеки ъгъл, покрай оградата и живия плет — където намерят свободно място. Когато сушата убиваше житото, а царевицата вехнеше, плевелите си растяха зелени, издържливи и силни.
И ето че се появи ново вредно растение — дойде от друго време и може би беше способно не само да измести пшеницата и царевицата, но и да унищожи целия човешки род. А щом е така, изходът е само един: да се борим с него както с другите плевели — с всички средства.
Ами ако това не е просто обикновен плевел, а растение с невероятно висока приспособяемост, което отлично е изучило човека и земните растения, и ако тези познания и способността му да се приспособява към всякакви условия му помогнат да оцелее, независимо колко безмилостно човек ще се бори с него? Ако нищо освен силна радиация не е в сила да го унищожи?
Нали именно такъв беше отговорът на задачата, зададена в странната лаборатория в щата Мисисипи.
И след такъв отговор Цветята могат да си направят един-единствен извод: да се избавят от опасността от радиацията. И същевременно напълно да си спечелят благодарността и обичта на човечеството.
Ако всичко това е така, тогава Пентагонът е прав.
Телефонът иззвъня.
Джо вдигна слушалката и ми я подаде.
Езикът ми сякаш се беше вдървил. С мъка успях да произнеса няколко сухи, отсечени думи: