— Все е по-добре, отколкото да умрем — каза Хиги.
— Нека не избързваме — уговарях ги аз. — Нека дадем възможност на хората да обмислят. Може и нищо да не се случи. Не трябва да просим от чуждоземците убежище, докато не сме абсолютно сигурни, че е необходимо. Все още има надежда хората и Цветята да съумеят да се спогодят. Аз знам, че сега всичко изглежда много мрачно, но ако има и най-малка възможност, човечеството не трябва да се отказва от преговори.
— Какви ти преговори, Брад! — каза Джо. — Аз смятам, че тия, чуждите, никога не са и мислили да преговарят с нас.
— И всичко заради твоя баща — изведнъж изтърси Хиги. — Ако не беше той, нищо нямаше да се случи.
Едва преглътнах яда си и казах:
— Все щеше да се случи. Ако не в Милвил, някъде другаде. Ако не сега, малко по-късно.
— Точно в това е въпросът — озъби се Хиги. — Нямаше да се случи тук, в Милвил, а на някое друго място.
Какво да му отговоря? Всъщност можех да му отговоря, но той нямаше да ме разбере.
— И ще ти кажа още нещо, Брад Картър — продължи Хиги. — Един приятелски съвет. Внимавай, Хайъръм те дебне да те пипне. Не си мисли, че като го наби, нещата се оправиха. В града има доста горещи глави, които са с него. Те смятат, че за всичко, което става тук, в Милвил, сте виновни само ти и баща ти.
— Хиги — възмути се Джо, — никой няма право…
— Знам, че няма — прекъсна го Хиги, — но хората така са настроени. Аз ще се старая и занапред да пазя реда и закона, обаче сега вече нищо не мога да гарантирам.
Той отново се обърна към мен:
— А ти моли бога тая бъркотия да се оправи, и то по-скоро. А ако не, намери си една голяма дълбока дупка и се скрий в нея така, че и носът ти да не се подава.
— Мръсен, гаден…
Спуснах се към него със стиснати юмруци, но Джо излетя по-бърз иззад бюрото, сграбчи ме и ме дръпна назад.
— Престанете вече! — побеснял извика той. — Имаме си досатъчно грижи и без вашите караници.
— Ако слухът за бомбата стигне до ушите на нашите, пукната пара няма да дам за кожата ти — злобно каза Хиги. — Прекалено си забъркан във всичко. Хората ще се замислят…
Джо сграбчи Хиги и го долепи до стената.
— Затваряй си устата, додето аз не съм я затворил вместо теб.
Той размаха юмрук под носа на Хиги и Хиги млъкна.
— Е, Джо — казах аз — сега, след като възстанови реда и закона и всичко е мирно и тихо, аз вече няма да ти трябвам и си тръгвам.
— Почакай, Брад — процеди през зъби Джо, — една минутка само…
Аз излязох и треснах вратата след себе си.
Навън беше вече съвсем тъмно, улицата — пуста. Прозорците на общината все още светеха, но пред входа нямаше никой.
Може би трябваше да остана. Ако не за друго, то поне да помагам на Джо да попречи на Хиги да избъриш някоя глупост.
Но за какво пък да оставам? Главата ми вече нищо не раждаше, а дори и да можех да дам някой съвет, щяха да погледнат на него с недоверие. Явно съвсем се бях дискредитирал. Том Престън и Хайъръм сигурно цял следобед са записвали доброволци за движението срещу Брадшо Картър.
Сбих към главната улица и тръгнах към къщи. Всичко наоколо тънеше в спокойствие. От време на време полъхваше лек ветрец, залюляваше уличните лампи и сенките започваха да танцуват. Всички прозорци бяха отворени, за да уловят полъха на вятъра, а отвътре блещукаха меки светлини и откъслечно долиташе тихият говор на телевизорите и радиоапаратите.
Мирно, тихо — но под това спокойствие се таеше страх, омраза, животински ужас и само една дума, само една непредвидена крачка можеха да превърнат града във виеща, обезумяла лудница.
Жестока обида и стаено негодувание мъчеше всички: защо само ние сме оградени тук като добитък, а останалите са свободни да живеят както си искат? И се надигаше възмущение срещу космическата несправедливост — защо избраха и затвориха нас, а не други? А може би изпитваха някакво странно безпокойство, защото усещаха, че целият свят ни гледа, целият свят говори за нас не като за хора, а като за някакви чудовища, изроди. Навярно ги мъчеше срам и страх да не би изведнъж светът да си помисли, че ние сами сме виновни за нашата беда, че това е наказание за някакви наши грехове.
И веднъж попаднали в такова положение, съвсем естествено беше хората от града да се хванат за каквото и да е обяснение, за да възстановят доброто си име, и отново да се издигнат не само в собствените си очи, но и в очите на цялото човечество, а също и на чуждоземците; съвсем естествено е да повярват на всичко, добро или лошо, какви ли не слухове и сплетни, на най-безсмислените нелепости, само и само да нарисуват картината в по-определени, контрастиращи цветове — ето това е бяло, това черно, макар в душите си да знаят, че всичко е сиво. Защото там, където има бяло и черно, там ще намерят желаната простота и тогава е по-лесно да го разберат и по-удобно да се примирят.