И не можеш да ги обвиниш. Те не бяха готови за това, което се случи, товарът се оказа прекалено тежък за плещите им. Години наред бяха живели незабелязано и скромно в тих залив далеч от буйното течение на водите, където бушуваше животът на големия свят. Дребните случки на градското житие-битие се разрастваха и превръщаха в очите им в исторически събития — кой не помни как смахнатият син на Джонсън се качи един ден на раздрънканата им таратайка и се заби в едно дърво на Елм стрийт? Или деня, когато повикаха пожарната команда, за да снеме котката на баба Джоунс от покрива на презвитерианската църква (и до ден-днешен никой не можа да разбере как се беше покатерила там). Или онзи следобед, когато чичо Андрюс заспа на брега на реката с въдица в ръка, както си ловеше риба, и цопна във водата. Добре, че наблизо мина Лен Стрийтър, та го извади — вече напълно буден и нагълътал се с вода. И почнаха приказките — какво ли било довлякло Лен Стрийтър на брега на реката? Такива бяха големите вълнения на милвилчани, така течеше техният живот.
И ето че пред тези хора се изпречи нещо голямо, нещо, което те не можеха да разберат; а това, което се случи, беше голямо и неразбираемо не само за тях, но и за цялото човечество. И защото не бяха в състояние да сведат положението до простата формула на обикновеното любопитство, на недоумението на зяпачите, които се чудят как ли котката се е покатерила на покрива на църквата, те бяха неспокойни и разтревожени, нервите им бяха опънати до крайност, бяха готови всеки момент да избухнат в открита враждебност и оттам бързо да стигнат до насилие… само при най-малкия повод, само да има на кого да се нахвърлят. И ако дойдеше минутата, когато яростта и насилието щяха да избухнат, мишената беше готова — Том Престън и Хайъръм Мартин се бяха погрижили за това.
Имах още малко път. Бях стигнал до къщата на Даниъл Уилоуби — голяма, ярка, четвъртита постройка, изградена от тухли. От пръв поглед ще разберете, че в такъв дом може да живее само човек като него. Отсреща на ъгъла беше къщата на стария Пъркинс. Преди около седмица тук дойдоха нови наематели. Тя беше една от малкото къщи в града, които се даваха под наем, и, кажи-речи, всяка година обитателите се сменяха. И никой не си правеше труд да се запознава с различните наематели — само щеше да си загуби напразно времето. А по-надолу, в края на улицата, живееше доктор Фейбиън.
„Още няколко минути ще си бъда у дома“ — помислих си аз. В къщата с пробит покрив; в пустите стаи, където стъпките кънтят с въпроса, на който няма отговор, и с омразата и подозрението на целия Милвил, застанали като стражи пред вратата ми.
От другата страна на улицата хлопна врата и нечии стъпки прокънтяха по дървената веранда. Мигом се разнесе вик:
— Уоли! Ще ни пуснат бомбата! Казаха по телевизията!
От тъмнината изникна сянка — някой лежеше на тревата или на ниско разгънат шезлонг; не бях го забелязал, докато не скочи, като го повикаха.
Той се опита да каже нещо, но не можа, задави се, от гърлото му се чу само някакво клокочене.
— Извънреден бюлетин! — продължаваше да крещи онзи от верандата. — Сега го предават! Бързай!
Този от градината вече тичаше към къщата.
Втурнах се и аз към къщи с всички сили, без да мисля, без да разсъждавам — краката сами ме носеха.
Мислех си, че ще имам малко време, а то… Не очаквах, че слухът ще се разнесе толкова бързо.
Защото този извънреден бюлетин беше само слух, абсолютно бях сигурен в това — предполагат, че ще бомбардират, че като крайно средство ще хвърлят бомба върху Милвил. Но знаех също, че за хората от града това е едно и също. Те нямаше да търсят разликата между слуховете и фактите.
Край вече, натиснаха спусъка, който ще превърне Милвил в изпълнена с ненавист и омраза лудница. И всичко ще се струпа на мен и на Джерълд Шърууд… и Пияницата, ако беше тук.
Улицата остана зад мен, спуснах се по хълма зад къщата на доктор Фейбиън право в низината, където растяха доларовите храсти. И чак по средата на пътя се сетих: а Хайъръм? През деня той пазеше храстите и може би още е там? Спрях веднага и се сниших. Обхванах с бърз поглед цялата низина, след това отново, вече бавно, се вгледах във всяка издатина и сянка, в най-малкото движение, което би подсказало засада.
Нейде далече отекна вик, горе по улицата някой тичаше и стъпките му кънтяха по паважа. Хлопна брата, през няколко пресечки се чу как запалиха мотора на кола, шофьорът даде пълен газ. През отворен прозорец долиташе развълнуваният глас на радиокоментатор, който четеше последните новини, но не можех да различа думите.