— Нанси — казах аз. — Насам, тук съм, Нанси.
Нещо се беше случило, нещо ужасно. В гласа й имаше толкова напрежение, сякаш тя говореше през воала на обзелия я ужас. Нещо се беше случило, иначе тези коли нямаше да бързат така бясно към дома ми.
— Стори ми се, че говориш с някого, но никъде не те видях — рече Нанси. — Търсих те из цялата къща…
Към гърба на къщата притича човек — черна сянка, която за миг се мярна в кръга светлина, хвърлян от уличната лампа. А там, пред портата, имаше още хора. Чувах тропота на бързи стъпки и тих злобен шепот.
— Брад — обади се Нанси.
— Тихо — изшътках аз. — Нещо става.
Най-после я видях. Тя идваше в тъмното към мен и постоянно се препъваше.
Пред къщата някой изрева:
— Ей, Картър, знаем, че си вътре! Излизай, докато не сме дошли сами да те измъкнем!
Спуснах се към Нанси и я прегърнах. Тя цялата трепереше.
— Онези! — каза тя.
— Хайъръм с шайката си — добавих аз.
Дрънна разбито стъкло и към черното небе се метна огнен пламък.
— Сега може би ще излезеш! — тържествуващо изрева някой.
— Бягай! — рекох на Нанси. — Нагоре. Скрий се между дърветата…
— Пияницата — прошепна в отговор тя. — Видях го, той ме изпрати да те намеря…
В къщата изведнъж избухна ярко зарево. Прозорците на трапезарията блеснаха като святкащите очи на разярен звяр. В светлика на пожара черните фигури нелепо и бясно крещяха и подскачаха.
Нанси се обърна и побягна, втурнах се след нея, отзад един глас се извиси над крясъците на тълпата:
— Ето го! В градината!
Кракът ми се удари в нещо, аз политнах и се проснах сред храстите. Бодливите клончета ми издраха лицето и се впиха в дрехите ми, както се мъчех да се изправя на крака.
От отвора, който машината на времето бе пробила в покрива на къщата ми, изригна като фонтан огнен език, прозорците пламтяха нажежено. Настъпи гробна тишина, прорязана само от пращенето и съскането на пламъците, които поглъщаха стените.
А преследвачите мълчаливо тичаха надолу към градината. До нас достигаше глухият тътен на стъпкшпе им и грозното им, запъхтяно дишане.
Наведох се, опипах с ръка земята и намерих онова, в което се бях препънал. Вдигнах го — цепеница, дълга около метър, стара, започнала да изгнива по краищата, но все още здрава.
Тояга. И това ще бъде краят. Но преди да ме убият, един от тях ще се прости с живота… а може би и двама…
— Бягай! — изкрещях на Нанси; тя беше някъде наблизо, ала не я виждах.
Остава само едно нещо, казах си аз, едно нещо, което трябва да свърша. Да докопам Хайъръм Мартин и да ми пръсна кратуната с тоягата, преди тълпата да се е нахвърлила върху мен.
Ето, те вече слязоха от хълма и тичаха през градината по равното, пред тях се носеше Хайъръм. Стоях и ги чаках, вдигнал тоягата в ръка. Хайъръм се приближаваше към мен, белите му зъби зееха като светла пукнатина на черното лице.
Трябва да го уцеля точно между очите, да разцепя черепа му, а след това, ако успея, може да халосам още някого.
Пожарът вече бушуваше с пълна сила — нали къщата беше стара и суха — и топлината стигаше чак до мен.
А враговете бяха вече съвсем близо… Стиснах още по-здраво тоягата и се приготвих за удар.
И изведнъж, само на няколко крачки от мен, те се заковаха на място… някои се обърнаха и се втурнаха назад, други застинаха със зяпнали уста, с втренчени, разширени от изумление и ужас очи. Гледаха не мен, а нещо зад мен.
Останаха така само за миг, след това се пръснаха и побягнаха обратно към склона и отчаяният им ужасен вой заглуши рева на огъня… Като че ли изплашено до смърт стадо тичаше, подгонено от степен пожар.
Рязко се обърнах — зад мен стояха онези от другия свят! Черните им тела проблясваха в танцуващите сенки на огъня, лекият вятър едва поклащаше сребристите пера на чудните им глави. Те приближаваха към мен и чуруликаха на непонятния си пеещ език.
Дявол да ги вземе, не можаха ли да почакат! Избързаха, само и само да не изтърват и най-малкия предсмъртен трепет на това обезумяло от ужас място.
И не само сега — отново и отново, вечери наред те ще идват тук и ще връщат послушното време към тази съдбовна минута. Намериха още едно място, където ще чакат началото на зрелището, намериха още един призрачен дом със зеещи прозорци, откъдето да гледат безумието и ужаса на друг свят.
Те идваха към мен, а аз стоях неподвижен, здраво стиснал тоягата в ръце, и изведнъж пак се разнесе дъхът на лилата и познатият безмълвен глас отново проговори:
— Назад! Назад! Дойдохте много рано! Този свят не е отворен!
В далечината някой викаше някого, но сред грохота и трясъка на пожара, при звънкото и плавно чуруликане на тези пеещи таласъми от лилавия свят на Тъпър Тайлър нищо не се разбираше.