— Върнете се! — повтори брястът. Нечутите му думи изплющяха като удар на камшик.
И те си отидоха — изчезнаха, разтвориха се в някаква странна тъмнина, по-гъста и по-черна от самата нощ.
„Един бряст, който говори — казах си аз… — И колко ли още говорещи дървета има около нас? колко беше останало от Милвил и колко принадлежеше на лилавия свят?“ Вдигнах глава към върховете на дърветата, които ограждаха градината — призрачни сенки на фона на черното небе, потръпващи от дъха на странен вятър, повял незнайно откъде. „Вятърът ли ги люлее, или и те говорят нещо? Кои са те — старите земни дървета, безмълвни и глупави, или други, дошли от чужда Земя?“
Никога нямаше да узнаем, а вероятно и не беше важно, защото от самото начало нямаше на какво да се надяваме. Бяхме победени, преди да сме започнали борбата. Всичко беше отдавна загубено, още в онзи ден, когато баща ми донесе вкъщи лилавите цветя…
Отново в далечината някой ме извика.
Хвърлих оръжието си и тръгнах през градината. Кой ли може да е? Не е Нанси, но гласът ми е познат.
А ето и Нанси тича надолу по хълма.
— Бързо, Брад! — викна тя.
— Къде се загуби? — попитах аз. — какво стана?
— Пияницата те търси. Чака те на преградата. Едва успял да се промъкне през постовете и иска непременно да те види.
— Но нали той…
— Тук е, казвам ти. Иска да говори с теб и с никой друг.
Тя се обърна и почти затича нагоре по хълма, а аз тежко се затътрах след нея. Минахме през двора на доктора, прекосихме улицата, после още един двор и… ами, разбира се, точно пред нас е преградата!
От земята изникна някаква фигура, подобна на джудже.
— Ти ли си, братко? — попита той.
— Аз съм… А ти…
— За това после. Нямаме много време. Постовете знаят, че съм успял да се промъкна. Търсят ме.
— Какво искаш?
— Не какво искам аз, а какво искат всички. Вие сте в капан.
— Всички са в капан — отвърнах.
— Нали и аз това казвам. Някакъв отчайващ глупак от Пентагона е решил да хвърли бомба. Чух радиото, докато се промъквах между колите. Не всичко, но долових туй-онуй с крайчеца на ухото…
— Така… — рекох аз. — Значи човечеството е пред своя край.
— Не е край — възрази Пияницата. — казвам ти, има начин, стига само във Вашингтон да разберат.
— Ако наистина знаеш някакъв изход, защо губиш време да ме търсиш? Можеше да кажеш на…
— На кого да кажа? — попита пияницата. — Кой ще ми повярва? Кой съм аз? Пияница и нехранимайко, избягал от болницата, и…
— Добре, добре.
— Ти си човекът, който трябва да им обясни — продължи Пияницата. — Ти, изглежда, си нещо като упълномощен. Все някой ще те изслуша. Свържи се там с някого и ще те изслушат.
— Ако има какво да слушат — забелязах аз.
— Има! — отговори Пияницата. — Ние имаме нещо, което чуждоземците нямат. И сме единствените, които можем да им го дадем.
— Да им дадем ли? — викнах аз. — Всичко, каквото им трябва, те могат да си го вземат, без да ни питат!
— Не и това! — каза Пияницата.
Поклатих глава със съмнение.
— Ти доста опростяваш нещата. Вече се хванахме на въдицата им. Хората искат те да дойдат, макар че и да не искаха, те пак щяха да дойдат. Улучиха най-уязвимото ни място.
— Цветята също имат уязвимо място — рече Пияницата.
— Не ме разсмивай.
— Ти си си глътнал езика и не можеш да разсъждаваш.
— Много пък познаваш!
Как да не си глътнеш езика! Светът е тръгнал по дяволите. Ядрена смърт е надвиснала над главите ни, хората и без това са бедни от страх, а когато Хайъръм разправи какво е видял в градината, съвсем ще полудеят. Хайъръм и шайката му изгориха къщата ми до основи и аз останах без покрив… и цялото човечество остана без покрив над главата, защото Земята престана да бъде роден дом за нас. Тя е вече само едно звено от безкрайно дългата верига светове, завладени от друга форма на живот, срещу която хората са безпомощни.
— Цветята са много старо племе — чух Пияницата да обяснява. — колко старо, не знам. Един милиард години, два милиарда, не е известно. Те са минали през много светове и са познали много живи същества — не само живи, но и надарени с разум. И с всички тях са се сработвали, вървели са ръка за ръка. Но никога друго племе освен нашето не ги е обикнало, не ги е засявало в градините си и не се е грижило за тях заради красотата им и…
— Ти си луд! — изревах аз. — Абсолютно побъркан!
— Брад — задъхана от вълнение, изрече Нанси, — а може би той е прав? Хората са се научили да ценят красотата на природата едва преди две хиляди години. На пещерния човек и през ум не му е минавало, че цветето е красиво, или…