— Така е — каза Пияницата. — Никое друго живо същество не е развило понятието красота. Само човек от земята би изкопал някъде от горите две-три самотни цветенца, би ги донесъл вкъщи и би се грижил за тях заради красотата им… А до този момент и на самите Цветя и през ум не им е минавало, че са красиви. Никой дотогава не ги е обичал и не се е грижил за тях. Също като жена, която не знае, че е красива, докато някой не й каже, и като самотно сираче, което се скита по чужди къщи и изведнъж намира родния си дом.
„Колко е просто“ — рекох си аз. — „Не може да бъде! Нищо на света не е толкова просто. И все пак, като си помисли човек, има логика. И това е единственото обяснение, в което има някаква логика.“
— Цветята ни поставиха едно условие — продължи Пияницата. — Нека и ние да им поставим на тях — да настояваме част от тях, когато дойдат на земята, да си останат само цветя.
— Така че да можем да ги садим в градините си, да ги обсипваме с грижи и да им се любуваме заради самите тях — допълни Нанси.
Пияницата леко се усмихна.
— Аз много съм мислил и премислял този въпрос. Толкова, че сам бих могъл да напиша тази точка от договора.
— Нима това е изходът? Как мислите, дали ще излезе нещо от това?
— Разбира се!
Това, че ще бъдат обичани от друг род, който ще се грижи за тях, ще привърже Цветята към нас със силата на благодарността и войната завинаги ще бъде забравена. И това ще бъде вече друга връзка, различна, но силна като бръзката между човека и кучето. А на нас точно това ни трябва — сега ще имаме достатъчно време да се научим да живеем и работим заедно.
И повече няма да се боим от Цветята, защото ще им бъдем необходими, защото те ни търсеха, без да знаят какво търсят и без дори да подозират, че на света съществува това, което ние можем да им дадем.
— Да, това е нещо ново — казах аз.
— Ново е — съгласи се Пияницата.
Ново и непривично за Цветята, както за нас способността им да управляват времето.
— Е — попита Пияницата, — съгласен ли си? Войниците са по петите ми. Знаят, че съм се промъкнал през постовете, и скоро ще ме спипат.
Тази сутрин човекът от Външното министерство и сенаторът говориха за продължителни преговори — стига да е възможно да се започнат преговори, — а генералът признаваше единствено езика на грубата сила. Пък през цялото това вроме отговорът е лежал в най-нежното и най-човешкото у нас — любовта ни към красотата. И не сенаторът или генералът намериха този отговор, а един презрян безделник и пияница от нашия Милвил.
— Добре, викай твоите войници и им кажи да донесат телефон — казах аз на Пияницата. — Нямам време да тръгна и сам да си търся.
„Първо, трябва да се свържа със сенатора — мисля аз, — а той ще докладва на президента. След това ще хвана Хиги, ще му обясня как стоят сега нещата и той от своя страна ще поуспокои духовете в града.“
Но този кратък миг е само мой и аз искам да го запомня завинаги: до мен Нанси, а от другата страна на преградата, срещу нас, моят стар приятел нехранимайко. Аз се опивам от величието на този миг, в който силата на истинската човечност, не на властта или общественото положение се пробужда с поглед към утрешния ден, когато неизброими същества от различни светове ще се устремят заедно, рамо до рамо, към едно светло бъдеще.