Тази серия от книги с меки корици бе (за мен поне) най-чудесната панаирна атракция на света — книжка, която можех да разнасям в задния си джоб и да прекарвам с нея дъждовните следобеди на празничните дни, когато нямаше бейзболни мачове и всеки бе отегчен до смърт от играта на монополи. Истина ли бяха всичките фантастични любопитни факти и чудовищата на Рипли? В този контекст това едва ли има някакво значение. Те бяха истински за мен, и то вероятно в периода от шест до единадесетгодишна възраст — възлови години, в които до голяма степен се формира човешкото въображение. Те бяха повече от истински за мен! Вярвах в тях, както вярвах, че с десетцентова монета можеш да дерайлираш товарен влак или че лепкавата течност в центъра на топката за голф ще разяде ръката ти чак до рамото, ако си невнимателен и допуснеш да те опръскат с нея. Точно в книгата на Рипли „Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей!“ започнах да разбирам колко тънка може да бъде понякога границата между приказното и прозаичното и да разбера, че противопоставянето на тези две начала хвърля светлина както върху обикновените страни на живота, така и върху случайните странности, изникващи пред нас. Нали помните, че тук става дума за вяра, а вярата е люлката на мита? Ами действителността, ще кажете вие? Добре, ако питате мен, действителността може да върви на майната си.
Никога не съм се придържал кой знае колко към действителността и в книгите си. Защото въображението бяга от нея като дявол от тамян.
Мисля, че митът и въображението са фактически почти взаимозаменяеми концепции и вярата е източникът и на двете. Вяра в какво? Ако трябва да съм откровен, не мисля че има голямо значение. В един бог или в много богове. Или че десетцентова монета може да обърне товарен влак.
Тази моя вяра няма нищо общо с различните вярвания, нека наречем нещата със собствените им имена. По религиозно възпитание съм методист и в детството си бях принуден да изслушвам достатъчно много фундаменталистки проповеди. Убедих се, че в най-добрия случай такова твърдение би прозвучало прекалено самонадеяно, а в най-лошия — като откровено еретично. Вярвах във всички тези изчанчени работи, защото бях създаден така, че да повярвам в тях. Някои хора участват в надбягвания, защото така са устроени — да бягат бързо или играят баскетбол, защото Господ ги е надарил с двуметров ръст, или решават дълги сложни уравнения на черните дъски, защото така са устроени — да виждат местата, където всички цифри се наместват и заспиват заедно.
Но все пак вярата има своето място и мисля, че то има нещо общо с това, че отново и отново се връщаш към нещо, което си убеден, че никога няма да успееш да направиш по-добре, и ако продължиш да настояваш, няма къде да отидеш, освен по-надолу. Когато правиш първия си опит да уцелиш мишената, ти няма какво да губиш, но когато направиш втори (…и трети… и четвърти… и тридесет и четвърти), това означава, да рискуваш да се провалиш и впоследствие да си докараш депресия. А ако пък си автор на разкази, който работи в един ясно и добре определен жанр, резултатът е само пародия. Но повечето от нас продължават, а става все по-трудно. Става наистина трудно. За нищо на света не бих повярвал в това преди двадесет или даже десет години, но си е така. Става все по-трудно. Има дни, когато си мисля, че оня стар компютър „Уанг“ е спрял да се захранва с електричество още преди пет години и че след „Тъмната половина“ работи изцяло на честна дума. Но и така е добре, каквото и да става, думите излизат на монитора, нали?
Идеята на всеки от разказите в тази книга възникна в момент на вяра и всеки от тях бе написан в прилив на вяра, щастие и оптимизъм. Тези положителни чувства имат своите тъмни аналози обаче, и освен страха от провал, има много по-лоши неща. Говоря само от собствен опит, разбира се, но за мен, въображението, което толкова често не ме оставяше в покой и не ми даваше да заспя от страх като дете, ми помогна да премина през ужасните схватки с понякога суровата и непреклонна действителност. Ако разказите, които се родиха от това въображение, са направили същото за някои от хората, които са ги прочели, тогава ще бъда наистина щастлив и доволен — чувства, които не могат, доколкото зная, да бъдат купени посредством големи сделки с авторските права за филми или договори за книги, възлизащи на десетки милиони.
И все пак разказът е трудна литературна форма — истинско предизвикателство за писателя. Затова толкова се зарадвах и изненадах да открия, че съм събрал достатъчно, за да издам трети сборник. Това стана в най-подходящото време, тъй като един от фактите, в които бях толкова сигурен като дете (вероятно съм се натъкнал на него в „Ако искаш, вярвай, ако не искаш — недей“ на Рипли), бе, че хората изцяло се обновяват на всеки седем години — всяка тъкан, всеки орган, всеки мускул се заменят със съвършено нови клетки. Най-страхотното е да знаеш, че макар полетът на вярата, необходим за превръщането на една идея а действителност, да става все по-труден (крилата изнемощяват бавно с всеки изминал ден), той въпреки това е напълно възможен. Не по-малко важно е да зная, че някой все още иска да прочете разказите ми — това си ти, Постоянни читателю, ако досега не ти е станало ясно.