— Да, виждам, че Бейли е на дивана, но искам да знам защо? — чух приглушения глас на Купър, чийто тон издаваше загриженост. — Долу, Луис.
— Заварила Том да чука друга жена — прошепна Джес в отговор, а гласът й преливаше от смесица от гняв, болка и тревога.
— Какво?! — кресна Купър.
Луис отново излая глухо.
— Тихо! И двамата!
— Какво?! — изшептя той, а яростта му не остана скрита в тази единствена дума.
Бях лежала напрегнато. Някога, когато бях наивно хлапе, си падах по Купър и здраво го преследвах. Като пораснах той някак се трансформира в голям брат и верен приятел. Също така беше изключително покровителствен.
— Ще убия този шибаняк.
Чух да се отваря вратата и тъкмо щях да се надигна да го спра, когато Джес каза:
— Не, няма да правиш такова нещо. — Вратата се затвори. — На Бейли не й трябва това. Просто има нужда от подкрепата ни.
— Убеден съм, че да фрасна този мръсник с юмрук в лицето също се брои за подкрепа.
Това, че Купър го вземаше така присърце ми подейства и предизвика още сълзи.
— Може и да е така — прошепна Джес. — Обаче нека го отложим. Качи се горе да не събудим Бейли.
Купър не каза нищо повече. Чух само проскърцването на стълбите, докато Луис ги следваше нагоре. Изтощението ми беше надделяло и следващото, достигнало до съзнанието ми, беше, че бях будна, а часовникът ми показваше четири и половина. Както лежах, замислих се за събитията отпреди две нощи, накарали ме тази вечер да се появя в апартамента на Том в онова тъпо червено бельо.
Объркване.
Онази вечер чувствах предимно това, докато лежах в тъмното от моята страна на леглото, втренчена в стената. Бях объркана, защото не разбирах причината да се преструвам на заспала, докато слушах как Том влиза в дома ми и тършува из кухнята, петнайсет минути преди да се зададе по коридора, за да използва душа. Преструвах се дори когато легна в леглото до мен.
Не нямахме общ дом. Аз живеех в малката си къща с една спалня, а Том си имаше свой апартамент. Не по мой избор. В продължение на години се бях вбесявала от факта, че Том отказва да се обвърже с покупката на общ имот. И въпреки всичко онази вечер, когато се преструвах, щом той легна до мен, почудих се защо, дявол го взел, не си беше отишъл у дома. Какъв беше смисълът да идва при мен, след като работеше до толкова късно?
А после се запитах защо не се обърнах да го целуна за добре дошъл. При колко случаи през годините, особено през последните няколко, той беше чакал мен заради безкрайните часове, през които работех в хотела?
Обърнах се, подпрях се на лакът, отпуснах глава върху дланта си и се взрях в заспалото си гадже.
Непозната и мъчителна меланхолия сграбчи гърдите ми в хватката си.
Защото не объркване беше доминиращото чувство.
Страхът беше над всичко.
Може да звучи странно, но винаги ми е допадало усещането хората да ми липсват. Не точно да ми липсват. Да ги няма до мен е ужасно, разбира се. Обаче да ги видя отново след дълга раздяла… Това е любимата ми част. Защото в този момент всичките ни разнопосочни и объркани емоции по адрес на даден човек изгарят, горчивите фрагменти се превръщат в пепел и оставят само сладостта: любовта. При повторното ни събиране всичко, изпитвано от мен, бе сладък копнеж по обичта, която тая към тях, и радост, че отново ги прегръщам.
Харесваше ми мама и татко да ми липсват — родителите ми, които продадоха притежанията си в града, основан от нашите предци, всичко освен „Хартс Ин", който прехвърлиха на мен, брат ми и сестра ми. На брат ми, който нямаше никакъв интерес към хотела и който също обичах да ми липсва. На сестра ми, която също не се интересуваше от хотела, която обичах да ми липсва, докато не прекарвахме пет минути заедно.
Само че… Не ми харесваше да ми липсва Том. Ужасната част от това да ти липсва някой ли? Само това чувствах, като го погледнех.
Изучавах лицето му, докато спеше, припомнях си удоволствието, обземало ме някога, като го гледах да спи, още в началото. Ако трябваше да бъда откровена пред себе си, Том никога не ме беше карал да се чувствам лекомислена или преливаща от нервна възбуда заради излезлите от контрол пеперуди.
Именно това ме привлече към него. Усещах сигурност. Държах емоциите си под контрол.
Напоследък обаче не беше така. Бях на трийсет и четири. Исках да бъда омъжена. Исках деца.
И мъжът, с когото бях прекарала десет години, мъжът, заедно с когото смятах, че ще имам тези неща, лежеше до мен… и със същата сила можеше да е на хиляди километри.