— Най-накрая си видял баща ти да прави крачка към нещо сериозно и си решил да му подражаваш.
— Да. Но момичето започна да приема нещата прекалено сериозно прекалено бързо. След нея се върнах обратно към онова, към което бях привикнал и то ми вършеше работа. Няма да те лъжа, Бейли, такава ми беше природата. Не проявявах интерес към брак или деца… Допреди шест години — издиша, а чертите му се изопнаха, все едно си беше спомнил нещо неприятно. — Като навърших трийсет, започнах да обмислям тези неща. Имах отлични отношения с баща си, а той хубава връзка с Даян, от която и двамата извличаха облаги както от професионално, така и от лично естество. Бракът започна да придобива известна привлекателност. Особено защото исках деца. Исках същата връзка с децата си като тази с баща си. А освен това имах желание да даря баща си с внуци, защото знаех, че копнее за тях. Реших, че бракът ще е нещо удобно за мен.
Изхилих се.
— Удобно.
Ухили ми се.
— Не съм чак такъв умник като за умен човек.
— Аха.
Усмивката му угасна.
— Даян ме запозна с Камил Дънауей. Тя беше много красива, уравновесена, стилна.
Пфу. Никак не ми допадаше как звучи това.
— Явно истинска прелест.
Ревността трябва да се беше прокраднала в думите ми, защото Вон ми отправи поглед, изпълнен със самодоволство.
— Наистина беше прелестна. Но не бяхме един за друг. Мислех, че сме. Камил е… Тя е изключително резервирана. Хората я наричаха ледената принцеса, но аз не я виждах така в началото. Просто я приемах като жена, отгледана да играе играта на висшите слоеве и да я играе добре. Харесвах това у нея. Оценявах, че никога не протестираше срещу обсебеността ми от работата или дългите часове, които й посвещавах. Беше готова да ме подкрепя и ме държеше под ръка на всяко мероприятие. Камил искаше същото като мен: брак, семейство и съвършен социален живот като съвършени съпруг и съпруга за пред обществото. Не я обичах, но вярвах, че с годините ще я обикна и си обещах, че ще й бъда верен и ще се грижа за нея.
— И какво стана?
— Сгодихме се.
Бях искрено изненадана. Вон е бил сгоден. Щял е да се жени?
— Наистина ли?
— Направо не е за вярване — изцъка с език. — Да, наистина. Камил беше много щастлива. Мислех си, че и аз съм щастлив. Баща ми… Той не беше щастлив.
— Защо не?
— Виждаше онова, което аз не виждах, докато не беше прекалено късно: че не бяхме един за друг. Камил се радваше, защото беше сгодена за успял ерген, с който всичките й приятелки се бяха пробвали и не бяха успели.
— Каква скромност.
Отново тази негова дяволита усмивка.
— Само ти разяснявам как разсъждават тези жени.
— О, вярвам ти. Ти си хубав мъж — повдигнах рамене. — Никога не съм го отричала. Добре. Може и да съм го отричала.
— Определено го отричаше.
— Не беше ли ужасно да те искат само заради външния ти вид?
— Не беше само заради външния ми вид, а и заради богатството ми. И беше ли по-честно аз да искам Камил заради позициите й в обществото и старомодните й разбирания за брака?
— Предполагам, че не.
— Бяхме сгодени от година, сватбата предстоеше съвсем скоро и аз започнах да изпитвам сериозни колебания. Хладнокръвието й в абсолютно всичко започваше да ме дразни. Никога не ми се ядосваше за нищо, дори като имаше право; никога не изискваше повече време от мен и аз започнах да си мисля, че ако държи на мен, тогава би трябвало да го прави. Помежду ни нямаше страст, нямаше плам, и това ме тревожеше. Започвах да разбирам прякора, който й бяха лепнали. Въпреки всичко продължавах да убеждавам себе си, че дистанцията между нас е нещо хубаво; че без значение от всичко щях да получа каквото искам, без да бъда наранен. Без никой от нас да бъде наранен. Месец преди сватбата Карълайн, по-малката сестра на Камил, се върна у дома от Европа. Познавахме се бегло отпреди заминаването й и се бяхме виждали на Коледа. Но аз не знаех нищо за нея и не проявявах особен интерес. Тя обаче започна да показва интерес към мен.
— Оу.
— Да. В мига щом Камил обърнеше гръб, Карълайн започваше да флиртува с мен, при това агресивно. На едно парти дори ме притисна в ъгъла и опита да пъхне ръка в панталона ми.
— Какво? — бях напълно възмутена от името на Камил. — Коя сестра постъпва така?
— Известно ти е на какво са способни откачените сестри, принцесо.
— Вярно е — съгласих се. — Но се надявам, че дори Ванеса не би прекосила границата и да тръгне да се натиска на годеника ми.
— Карълайн премина границата. — Вон стана мрачен. — Една вечер, когато Камил беше на събрание на борда на благотворителна организация, в който участваше, тя цъфна в апартамента ни. Съблече се без да имам време да реагирам, и се държеше като чисто луда в опитите си да ме накара да легна с нея. Наложи ми се да я извлека със сила от апартамента. Беше наистина ужасна сцена. Тя руга и бесня в коридора, докато един от съседите не повика охраната. И разбира се, всичко стигна до ушите на Камил. Карълайн заяви, че сме преспали заедно и после аз съм се държал като абсолютен мръсник и съм я изхвърлил гола от апартамента.