— Невъзможно.
— Направи го. И Камил й повярва.
— О, боже мой — изстенах. — Това е ужасно. Каква подла кучка.
— Не си чула най-лошото — усмивката му беше тъжна. — Камил заяви, че ми прощава и все така иска да се омъжи за мен.
— Какво? — не можех да си представя да приема обратно Том след изневярата му. — Защо? След като е вярвала, че си й изневерил?
— Именно това й казах и аз, като отмених годежа две седмици преди сватбата. Обясних й, че не мога да се оженя за жена, която не ми вярва. И наистина не можех. Макар да не съм се стремял към традиционните неща в брака, все пак очаквах от жена си поне доверие и уважение.
— Разбира се.
— За да влоши нещата допълнително, Карълайн дойде да ми се извини, но заяви, че ми е направила услуга, защото и без друго съм бил избрал погрешната сестра. По думите й Камил била студена, а тя — пълната противоположност. Освен това беше напълно отчаяна. На двайсет и първите рождени дни и на двете бяха дадени солидни попечителски фондове. Докато Камил беше правила разумни инвестиции и не беше харчила прекалено разточително, Карълайн беше профукала нейния за пет години.
— Искала е да се омъжи за пари, за да продължи да поддържа начина си на живот — заключих.
— Именно — Вон замълча за кратко. Впери очи във водата и сърцето ми заби малко по-бързо заради това колко посърнал беше. — На вечерта преди деня, за който беше определена сватбата, Камил ми се обади. Умоляваше ме да променя решението си. Никога не я бях чувала такава. Плачеше истерично, настояваше, че е била унизена и че вече никога няма да може да си покаже лицето. Заяви, че ако не се оженим, животът й ще е съсипан. Всичките й приятелки бяха спрели да й говорят. Приятелките на майка й предложили временно да се оттегли от благотворителната си дейност, но не от добро сърце. Тези жени, всички до една, бяха приели, че у нея има нещо сбъркано, защото не е успяла да ме задържи. Каза ми, че не може да понесе съжалението им. А после не спря да повтаря отново и отново, че ме обича. Нито веднъж не получих такова нещо от нея… — обърна се, а очите му тъмнееха заради болката. — Докато бяхме заедно, казваше, че ме обича, но така и не го повярвах. Все така не знам дали ме обичаше, или по-скоро обичаше живота ни заедно. Така че я оставих да роптае. В началото молеше, а после започна да крещи и накрая плака. В някакъв момент затвори… и мен ме налегна ужасно чувство — вгледа се дълбоко в очите ми. — Имам добра интуиция, винаги е било така, благодарение на нея имам такъв успех в бизнеса и именно благодарение на нея знаех, че трябва да отида да проверя как е. Все още имах ключ от апартамента ни. Боже, Бейли — прошепна. — Никога няма да прогоня тази картина от главата си.
— Вон — стиснах го за ръцете, уплашена от най-лошото.
Поклати глава.
— Тя беше във ваната. Помислих, че се е удавила. Извадих я от там. Оказах й първа помощ. Изкарах водата от дробовете й, възстанових дишането й и се обадих на 911. Тя се оправи. Поне физически. Но й отне дълго време да ме превъзмогне. Сега е сгодена за неврохирург.
— Слава богу — изпъшках. — Историята ти наистина си я бива.
Вон ми отправи суха, безрадостна усмивка.
— Случилото се с нея разбърка главата ми.
— Разбира се, че я е разбъркало.
— С радост се върнах към това да не искам да имам сериозна връзка никога повече. Не само защото отдръпването ми накара една жена да посегне на живота си, а и защото преди Камил бях по-щастлив. Чувствах се по-удобно в собствената си кожа без нея до мен.
Това ме смути повече от всичко друго. Какво означаваше? И защо водехме този разговор, ако беше така?
— Вон, нейната реакция не е била нормална реакция. Разбираш го, нали? Подозирам, че си разбил и други сърца, но никой не е реагирал така.
— Разбирам го. Да. Но все пак не беше лесно да приема, че хората, че ние сме способни да се нараним взаимно така силно, защото отчасти беше отмъщение; направи го и за да ме нарани, и да се спаси. Наистина беше спасение и именно поради тази причина между мен и Манхатън… беше свършено. Ако стремежът да води този живот, ако така отчаяната й нужда от одобрението на околните я бяха тласнали да посегне на себе си, тогава аз не желаех да бъда част от него. Исках да избягам от него. Именно тогава Оливър сподели за хотела на дъсчената еспланада на Хартуел.