Беше невероятно умилително.
И въпреки това прояви загриженост към казаното от нея.
— Добре. Точка първа по списъка: Далия. Мога ли да помогна някак?
— Какво?
— Мога ли да помогна някак?
Тя не отговори и Вон я погледна. Гледаше го със зяпнала уста. Беше негов ред да попита:
— Какво?
— Ти! — тя направи ядосан жест към него. — В момента си идеален, трябва да спреш с това.
— И защо трябва да спра? — попита той със смях в гласа.
— Защото това ме кара непрекъснато да те желая. Ама непрекъснато, казвам ти. И накрая вагината ми ще експлодира!
Вон отметна глава назад и се разсмя гръмогласно, при което колата за малко да кривне встрани. Никоя жена сред познатите му не беше използвала някога думата „вагина" в изречение, камо ли да се тревожи, че твърде голяма възбуда ще я докара до експлозия. Боже, обожаваше тази луда, сладка, секси жена.
Тя го плесна засмяна по ръката.
— Спри!
— Ти също се смееш — възрази той.
— Да, но съм сериозна.
— Бейли, вагината ти няма да избухне от свръхупотреба. Може да се протърка малко… — той се ухили, изпитал перверзно удоволствие при мисълта да се отдаде на „свръхупотреба" с нея.
— О, това би ти харесало, нали?
В съзнанието му проблесна спомен от предишната нощ и мощната й кулминация, докато я беше чукал с ръце, блокирани към леглото.
— Да.
Тя остави това без отговор.
— Няма как да помогнеш на Далия, но ти благодаря, че предложи.
— Моля. Колкото до втора точка, Ванеса все още е в Гранд Хотел и лудува в „Джърмейнс". Това май изчерпва социалния й живот за момента.
— Откъде знаеш?
— Държа нещата под око.
Той се пресегна да стисне коляното й и мигом съжали за това, тъй като сега пък му се прииска да плъзне ръка под полата й. Ама наистина, тази жена го възбуждаше като ученик.
Търпение.
Той отдръпна ръката си.
— Казах ти, няма да допусна нищо да се случи с теб и хотела.
— Знам. И за това ти благодаря.
— Отново „моля“. И тъй, трета точка. — Той погледна към нея и я видя, че се напрегна. — Радвам се, че си така настроена — призна, като не преставаше да се изненадва колко по-лесно му ставаше с всеки ден да е искрен пред нея за чувствата си. — И аз изпитвам същото. Не казвам, че ще се променя от днес до утре, защото цял живот съм работил твърде усилено и надали ще е лесно да се изтръгна от този навик. Но искам да те виждам. — Той отново я стрелна с поглед и видя, че тя му се усмихва. — Много. Никога преди не бях си вземал две почивни вечери подред.
— Никога?
— Никога.
— Това е добър знак.
— Много добър знак. Просто трябва да приемаме всеки ден, както дойде, и да се опитваме да намерим компромис.
— Но сега поне знам, че сме на една вълна — каза Бейли. — И двамата искаме да се виждаме повече.
Гърдите на Вон се изпълниха с дълбоки чувства при палавата сияйна усмивка на лицето й. Сякаш бе чакал цяла вечност той да е този, към когото е отправена подобна усмивка.
— И тъй… — тя се размърда на мястото си и погали с длан таблото на неговия Астън Мартин. — Къде ще ме водиш с тази красива кола?
— На кино.
Тя помълча за миг.
— Ъъ… киното е в обратната посока. Нали се сещаш… в града.
Той се подсмихна, доволен от малката игра, с която се забавляваше.
— Киното в Хартуел е в обратната посока. Няма да ходим на кино в Хартуел.
— Защо?
— Защото киното в мола е по-хубаво.
— Но е много по-далеч.
Той се усмихна при нейното растящо озадачаване.
— Нощта е хубава, нека да се повозим.
— И колата е хубава — кимна тя. — Много хубава.
— Искаш ли такава?
— Какво? — ахна Бейли.
Вон преглътна смеха си.
— Шегувам се. — Само донякъде.
— Не го прави. Ще ми докараш инфаркт — усети внезапно изострилия й се поглед. — Нали знаеш, че не преследвам парите ти?
— Да. Постоянната ти враждебност в продължение на три години го доказа.
Тя се засмя.
— Харесвам те такъв.
Изпълни го задоволство.
— Радвам се да го чуя.
Половин час по-късно, след като установиха, че имат еднакъв вкус за музика, спряха пред мола в покрайнините на Джонстаун.
— Много е оживено тази вечер — отбеляза тя, докато разкопчаваше колана си.
— Чакай, аз ще ти отворя — каза той и забърза да заобиколи колата, за да й отвори вратата. Тя му отправи широката си красива усмивка, когато й протегна ръка, за да й помогне да излезе от ниската суперкола. — Какво?
— Ти си съвършеният джентълмен. — Тя се притисна към него и започна да описва кръгове по гърдите му с връхчетата на пръстите си, с което прати кръвта право към слабините му. — Много е привлекателно, господин Тримейн.