Това означаваше, че още не му се доверява достатъчно, та да го изрече на глас.
Мамка му.
Търпение, Тримейн, търпение.
— Мисля, че дребните детайли са от значение. Ако вместо картичка на леглото, че не иска чаршафите му да се сменят, на госта се предложи да постави синя керамична кокошчица… Може да възложим на Далия Макгуайър от сувенирния магазин да изработи фигурки за върху чаршафите… Какво ще кажете, господин Тримейн?
Вон се вгледа в Греъм с усилие да се съсредоточи върху казаното от него.
— Харесва ми — отвърна. — Говори с госпожица Макгуайър. Нека подготви примерни модели.
Щом Греъм излезе от офиса му, Вон отпусна глава на облегалката на стола и взе телефона си. Отвори на съобщенията към Бейли и пръстите му застинаха върху бутоните. Колко време трябваше да й даде, преди да повдигне въпроса? Не можа да се реши да се ожени за Камил, защото тя му нямаше доверие.
Определено не виждаше как връзката му с Бейли може да тръгне в правилната посока, ако тя не му вярва. Ала толкова силно копнееше да я има. Завинаги.
Мисълта, че тя няма да му повярва напълно, че ще се опасява как той може да я нарани, го плашеше до смърт. Цяла вечност му бе отнело сам да се убеди, че я обича достатъчно, та да превъзмогне страховете си; да повярва в самия себе си, че е способен да я закриля и да я направи щастлива.
Нейното недоверие подкопаваше всичко това.
Трябваше да говорят.
Телефонът завибрира в ръцете му и го накара да подскочи.
Обаждане от татко.
— Стресна ме до смърт — рече Вон вместо поздрав.
— Че как ми се е удало? — шеговито подхвърли Уилям.
— Държах телефона в ръка и тъкмо се канех да се обадя.
— Я да отгатна. На една червенокоска?
— Може би.
Баща му се засмя.
— Обаждам се да видя как е там. Минаха две седмици, откакто и двамата решихте да се осъзнаете.
Вон извъртя очи нагоре.
— Нали не очакваш ежеседмични отчети?
— Докато връзката е още нова, да. Искам да съм сигурен, че няма да оплескаш нещата.
— Много мило. Благодаря за доверието.
— Добре. Има нещо. Долавям го в гласа ти.
— Няма нищо.
— Вон.
Той въздъхна, като знаеше, че баща му ще го преследва, докато не му каже.
— Тя… още не е отвърнала с думи на моето „обичам те". Вярвам, че ме обича, но като че още ми няма пълно доверие. Редно ли е да се тревожа?
— Синко, заедно сте само от две седмици. Дай шанс на горкото момиче.
По някаква причина простичкият отговор на баща му някак го успокои.
Надсмя се над себе си.
— Прав си. Боже мой, не знам какво става с мен.
— Влюбен си. Това кара един мъж да оглупее. И като стана дума… аз… ами… Канех се да ти го съобщя лично, но вече не те виждам много, откакто вие с Бейли…
— Казвай какво има, татко.
— Даян ме напусна окончателно. Аз… оплетох конците.
Беше разочарован заради баща си и Даян.
— Съжалявам.
— Не мога да си променя настройката — обясни. — Твърде дълго съм бил на тази вълна. Не желая да се женя повторно.
— Татко… проявяваш инат и заради него ще изгубиш жена, която обичаш.
— Наистина обичам Даян. И бих живял с нея до края на живота си. Но тя си мисли, че като не се женя за нея, не я обичам и по никой начин не мога да й променя мнението.
— Можеш да се ожениш за нея.
— Не искам — отсече той. — Понякога… компромисът е немислим.
Ядоса се на баща си, но долови твърдостта в тона му и тъй като знаеше какво означава тя, осъзна факта, че връзката на стария е приключила. И се натъжи заради него.
— Съжалявам, татко.
— Аз също. Тя… — гласът му се задави от чувството на болка — … ще ми липсва.
— Не знам какво да кажа.
— Няма какво да се каже, синко.
Изведнъж му хрумна мисъл.
— Ела тук.
— Какво?
— В Хартуел. Остани няколко дни, седмица, колкото искаш. Почини си от Ню Йорк.
— Не мога точно сега. Насред важна сделка съм. Но след това наистина бих се радвал да прекарам повече време с дамата на сърцето ти.
— Хубаво ще е. Добре дошъл си по всяко време, татко.
— Разбрахме се — каза Уилям. — Е, време е да затварям. А ти дай на червенокоска малко време. Прояви търпение.
Затвориха и Вон остави телефона си на масата. Гледаше го и си мислеше за съвета на баща си, а сърцето му ускори ритъм. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади черна кадифена кутийка.
Беше лека в дланта му, но все едно тежеше десет тона с всичко онова, което символизираше.
— Прояви търпение — промърмори на себе си и отново я скри в джоба.
Бейли
Стоях на прага на ателието на Далия и наблюдавах как е седнала на табуретка, приведена над някакво бижу. Веждите й бяха съсредоточено събрани. Заради пълната си концентрация и гърмящата рокмузика не беше забелязала присъствието ми.