Преди години ми беше дала резервен ключ за ателието си. То беше светло и просторно, пълно с творения на Далия. Тя беше много талантлив бижутер и беше превърнала част от склада в дъното на сградата в работилница. Освен бижута Далия предлагаше уникални подаръци, книги, играчки, майтапчийски чаши, дрехи и аксесоари. През последната година, тъй като Джордж Бекуит бе затворил сувенирния си магазин, Далия продаваше туристическите стоки — тениски, магнити, керамични чаши, пощенски картички, ключодържатели.
Във въздуха се носеше уханието на кокосовите ароматизатори, които Далия бе разположила из магазина, за да скрие миризмите от работилницата. Макар да описваше себе си като бижутер на сребърни изделия, работеше също така с мед, бронз и злато, Далия обичаше да обработва металите с химикал, който миришеше на развалени яйца. Затова бяха нужни толкова много ароматизатори.
След като видях табелката „Затворено" на вратата й, реших да я навестя. Беше почивният ден на Ейдън. Мона остана да наглежда хотела, а Джей да отговаря за кухнята, та аз да проверя дали приятелката ми е добре.
Като си дадох сметка, че Далия няма да вдигне скоро глава, прекосих стаята и изключих музиката, разнасяща се от телефона й.
— Ах! — сепна се тя.
Неуспешно се помъчих да сподавя усмивката си и се обърнах с лице към нея.
— Здрасти, здрасти.
— Едва не умрях — каза ядосано Далия.
— Ти си виновна, като слушаш толкова силно музика.
— Какво правиш тук?
— Магазинът е затворен.
— Да — тя вдигна рамене и избегна да срещне очите ми. — И какво от това?
— Предвид срещата от миналото вчера и факта, че изобщо отказваш да говориш с мен за това, нормално е да съм разтревожена.
Далия се надигна с гримаса от табуретката и дойде при мен.
— Не е нужно да се тревожиш. Затворих магазина, защото… ами ако той още е тук?
Събрах сили да й разкажа каквото бях научила от разговора си с Майкъл предишния ден.
— Мисля, че не е тук. Ъъ… жената, която беше с него…
— Да?
Въздъхнах тежко, като не бях сигурна как приятелката ми ще приеме тази новина.
— Това е била съпругата му. От ядосаната й реакция на неговата стъписана реакция по отношение на теб съдя, че вече са на път за дома и тя му надува главата с крясъците си.
— Леле! — очите й се разшириха, преди да побърза да ги сведе към краката си, та да ги скрие от мен. — Леле. Добре. Леле. Да. — Разсмя се остро и аз се стреснах. — Естествено, че ще е женен. Майкъл искаше съпруга и деца и цялата съпровождаща лудница. Онова, което и ти искаш. Което всички нормални хора искат. Но не и хора като мен. Не и такива откачалки.
— Далия…
— Аз просто не исках да говоря с него. — Тя се извърна с гръб и взе безцелно да размества инструментите на работната си маса. — Всичко е вече в миналото. Наистина се постарах да започна на чисто тук и не искам да се връщам към онези щуротии. Чудя се как ли е разбрал, че съм тук.
— Не знаеше. Беше също толкова изненадан да те види, колкото и ти него. Плюс, че ме попита какво правиш тук.
Тя се извърна рязко, очевидно уплашена.
— А ти какво му отговори?
— Казах му, че си на почивка и че днес си тръгваш.
Раменете й се отпуснаха и тя приседна тежко на стол.
— Благодаря ти.
— И все пак колко странно, че се появи тук, нали?
— Да. — Изражението й стана мрачно. — Прекалено голямо съвпадение.
Помислих си за писмата, които тя изпращаше до Бостън веднъж месечно.
— Мислиш, че някой го е насочил насам ли?
— Някой определено го е направил.
— Може би трябва да поговориш с него тогава. Не може вечно да се криеш.
— Бейли, обичам те, но това е един от случаите, когато ме ядосваш с това, че изричаш на глас всичко, което си мислиш.
След това предупреждение вдигнах ръце в знак, че се предавам.
— Млъквам. Но съм в съседство, и видя ли утре табела „Затворено", пак ще дойда.
— Казах ти да си затвориш устата — изръмжа тя и грабна чантата си, — не да си вървиш. Дали Мона ще склони да ми направи от прочутите си печени сандвичи със сирене? От снощи не съм яла.
Облекчена, че приятелката ми не ме отблъсква напълно, преметнах ръка през рамото й.
— Печено сирене звучи добре. А сутринта тя приготви солени кифлички. Скрих две от гостите. Би ли хапнала едната?
— Иска ли питане?
Далия заключи зад нас и тръгнахме към хотела. Докато се качвахме по предните стълби, събрах кураж да кажа:
— След като не желаеш да говорим за твоя проблем, може би ще се съгласиш да обсъдим моя.