Усмихнах му се въпреки страховете си.
— Ти как мислиш?
Потърка очи и надигна глава от възглавницата, за да погледне часовника.
— По дяволите, Бейли, трябва да ставам след четири часа. — Стисна ме здраво за хълбоците и ме отмести от себе си.
Паднах на една страна и се взрях шокирана в него.
— Заспивай — Том се бе завъртял на другата страна и ми беше обърнал гръб.
Горещи сълзи напълниха очите ми.
Постъпи точно по начина, по който се бях бояла, че ще постъпи.
Обърнах се към него, а той не отвърна.
По-лошо… Отблъсна ме.
Обзе ме гняв.
— Майната ти! — изстрелях се от леглото.
— Бейли — изръмжа.
Не го погледнах. Профучах през спалнята като ураган, измъкнах чисто бельо от чекмеджето, сграбчих джинсите си от стола и зарових в гардероба си за чиста тениска.
— Бейлс, съжалявам. Просто съм уморен. Върни се в леглото.
Чувах гласът му да доближава, но вече бях на долния етаж и скоро изхвърчах вън от къщата.
Ръцете ми трепереха, когато посегнах към вратата на колата.
Но Том беше по-бърз, отколкото бях предполагала, защото тя беше хлопната обратно, а той стърчеше полугол до мен само по боксерки и с боси стъпала.
— Съжалявам, скъпа — сключи здраво пръсти около ръката ми. — Постъпката ми беше гадна. Бях полузаспал. Аз съм вкисната гадина.
Преборих потребността да заплача. Том никога не ме беше разплаквал и не се канех да започна да му позволявам точно сега.
— Наистина си гадина.
— Гадина съм — повтори. — Сега ще се върнеш ли в леглото?
— Не може просто да признаеш, че си гадина и това да оправи всичко.
— Знам — прошепна. — Но нямам желание да спорим за това навън и посред нощ, когато може да събудим съседите ти.
Прииска ми се да изкрещя „Зарежи съседите!", но вместо това кимнах неохотно и го последвах вътре.
Пробва се да ме поведе за ръка, но аз не исках да ме докосва.
Дори вече обратно в леглото, когато той долепи тяло до моето и отпусна брадичка на рамото ми, аз продължих да се взирам в стената, слушах как дишането му се променя и прераства в хъркане.
Изпълнилият ме гняв се беше смесил със страха.
Не защото Том ме отблъсна… а защото… заради начина, по който ме накара да се чувствам това.
Би трябвало да съм прогаряна от болка. От дълбока и необуздана болка.
Всяка нормална жена, чийто любовник я е отблъснал, би чувствала дълбока и необуздана болка.
Беше наранена предимно гордостта ми.
Преобладаващото чувство беше силно раздразнение.
И именно това чувствах сега, докато лежах на дивана на Джес и Купър. В онази нощ ми беше ясно, че между нас с Том е свършено. Просто не исках да повярвам, че посветих десет важни години на мъж, който не беше правилният за мен.
Страхът, този страх от новото начало, отново ме сграбчи в хватката си и гърдите ми се сковаха от паника. Поех огромна глътка въздух и се надигнах до седнало положение. Макар да беше пет без петнайсет сутринта, реших да се залавям с деня си. Оставих бележка на Джес и Купър, като им обещах да се видим по-късно и благодарих на Джес за подкрепата. А после се качих в колата и подкарах към вкъщи.
Въпреки че бях съвсем будна, чувствах се все едно имам махмурлук, без да бях поглъщала капка алкохол. Чувствах стържене в стомаха си и слабост в крайниците; нещо, което ненавиждах понеже в обикновени дни бях благословена с безкрайно много енергия.
Днес не бях в настроение да имам вземане-даване с когото и да било, но въпреки това имах бизнес за ръководене. Намеренията ми бяха да се прибера у дома, да се пъхна под душа, да хапна и да се затътря в хотела.
Не включваха обаче да се разправям с Том.
Напразно бях очаквала той просто да се изниже нанякъде и да приеме присъдата ми, че между нас е свършено. Но колата му беше паркирана на алеята ми и след като имаше ключ, бях наясно, че ме чака вътре.
Това ме вбеси изключително много, но предимно, защото вече бях стигнала до решение — без значение колко плашещо беше то — да започна на чисто без Том Сътън в живота ми. Още сега. Незабавно. Което означаваше, че исках да изчезне веднага. Не желаех да се намира в малкия ми дом, да заема прекалено много пространство, да докосва нещата ми.
И все пак осъзнавах, че е нереалистично. Щеше да се наложи да сляза от колата си и да се справя с него.
Почувствах онова ужасно гадене да се надига към гърлото ми и поех насечено въздух.
Входната ми врата въвеждаше право в дневната. Том седеше на ъгловия ми диван бял като призрак и с тъмни кръгове под очите. Взираше се в мен, излъчващ болка, посърнал.
Подейства добре на гордостта ми, че поне като ме беше наранил, той също страдаше.
— Ще се наложи да ми върнеш ключа — заявих.