— Виждам, че Девлин се грижат добре за теб.
Тя му отправи дяволита усмивка и седна на дивана.
— Веднага щом заявих на Джак, че обмислям да продам дела си от хотела, бях преместена в по-добър апартамент.
— Представи си само — промърмори той и седна срещу нея.
— Да, представи си. И така… Какво правиш тук, Тримейн? Надявам се, не си дошъл да ме молиш от името на сестра ми.
— Не, не съм. Но съм тук да спася хотела й.
Тя присви очи и се наведе напред, като изучаваше лицето му отблизо.
— Какво толкова има у нея? Защо я обичаш?
Вон долови горчивината в гласа й, съзря скритата в дълбините на погледа й завист и отговори:
— Ти защо я мразиш?
Въпросът я изненада. Ванеса се облегна на дивана.
— Не мразя сестра си.
— Намирам това за доста изненадващо.
— Казах, че не я мразя. Но също така не я харесвам.
— Защо?
Тя направи физиономия.
— Знаеш ли колко пъти съм чувала баща ми да ме пита „Защо, Ви? Защо не можеш да приличаш повече на Черешката?" Тя получаваше високи оценки, участваше в училищни мероприятия, в градски мероприятия и постоянно работеше в хотела, учеше си уроците прилежно. Понеже аз не проявявах интерес към нищо от това, баща ми ме смяташе за провал.
— Убеден съм, че не е така.
— Е, караше ме да се чувствам нещо по-малко от нея. Това никога не е притеснявало Чарли, но мен ме дразнеше. Татко и неговото малко момиченце.
— Искаш да кажеш, че опира до съперничество между сестри? — Мили боже. Тази жена така и не беше пораснала.
— Изобщо не ме е грижа за това — тросна се тя. — Интересувам се единствено да спечеля пари. Опитах се да взема участие в управлението на хотела, да го направя и свой, но тя не го допуска. И без друго беше отегчително. Така че да продам дела си звучи по-логично.
— Но ти имаш приходи от хотела.
— Да, но по този начин ще получа сума на куп и нещо в допълнение. Както изглежда, Девлин наистина отчаяно желаят да сложат ръка върху имот на еспланадата.
— Осъзнаваш ли, че веднъж щом той се окаже собственик на дял от хотела, ще се помъчи да открие начин да получи и останалото? Аз ще положа максимални усилия да попреча, но животът на Бейли ще бъде ад.
— Сестра ми е корава. И си пада по мелодрамата. Девлин няма да успеят да заграбят хотела. Чарли притежава трийсет процента, а Бейли четиридесет. Мнозинство са и Чарли не би допуснал с хотела да се случи нещо, защото държи на Бейли. Цялото ми семейство обожава сестра ми.
Загледан в нея, Вон осъзна, че Ванеса наистина нямаше представа за усложненията, които причиняваше. Напълно подценяваше Девлин.
— Стю Девлин нападна сестра ти. Не те ли смущава, че ще продадеш частта си на хората, които й причиниха това?
Ванеса се размърда притеснено.
— Така и не е било доказано. Стю има алиби.
— Аз бях там, Ванеса. Влязох в офиса й и я заварих повалена на пода под него. Стигнах, точно когато се канеше да стовари юмрук върху лицето й.
Тя отклони поглед и той забеляза с какво усилие преглътна, как пръстите й се свиха в малки юмруци, преди да ги изпъне обратно и да се обърне към него с пламнали очи.
— Ще правиш ли контра-оферта, или не?
Бейли
Беше четири часът, а не разполагах с нищо.
Ние не разполагахме с нищо.
Опитахме се да се свържем със сестра ми, но тя не отговаряше. Пробвахме в „Гранд Хотел Хартуел", но тя беше поръчала да не бъде безпокоена.
Най-накрая бях прекратила конферентния разговор със семейството ми, след като осъзнахме, че не можем да спрем сестра ми. Баща ми и брат ми заплашваха да се отрекат от нея. Майка ми не спираше да плаче.
Колкото до мен, аз бях напълно изтощена.
И уплашена.
Беше ми ясно, че е прекалено хубаво, за да е истина.
Да притежавам красивия си хотел и да открия човек като Вон. Някой, който схващаше колко много означава за мен мястото и който не възразяваше да работя усилено. Да открия човек, който предизвикваше пърхане на пеперуди в стомаха ми и караше сърцето ми да препуска, който ме вълнуваше и вбесяваше…
Да бъда толкова щастлива?
Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина.
Предполагах, че ако щях да губя нещо, това щеше да е Вон.
Но не и хотела ми.
Ще се справиш, помъчих се да убедя себе си.
— Бейли, имаш ли нужда да ти донеса нещо? — На прага на офиса ми стоеше Далия.
Тревогата в очите й накара от моите да бликнат сълзи.
— О, миличка! — Втурна се към мен и се приведе да ме прегърне здраво.
Вкопчих се в нея и рухнах.
Мигове по-късно Далия се откъсна от мен и бях дръпната от стола си. Подвластна на пълно объркване и със замъглено зрение, аз едва го разпознах. Познатият му одеколон и здравата му прегръдка пробиха през всичко това.