— Изобщо не я е било грижа. Просто е искала парите.
— Не — увери ме Вон. — Да, сестра ти е глезла, която така и не е пораснала и безспорно ти завижда, но не те мрази. Не е целяла да позволи на Девлин да ти отнеме хотела. Просто това е хитрият й начин да измъкне пари от мен.
— Малката кифла е по-умна, отколкото някой изобщо допуска. — Сгуших се в него и плъзнах ръце по гърдите му, защото се нуждаех от близката му утеха. — Все пак съжалявам, задето ти причини това. Срамувам се заради нея.
— Знам. — Потърка успокоително ръцете ми. — Но нея вече я няма. Когато адвокатът ми състави договора и й го изпрати по факса, тя вече си събираше багажа. Като напуснах стаята й, тя тръгна заедно с мен. Натоварих я в такси до летището.
Заля ме съжаление. Мразех, че нещата стояха по този начин между мен и член на семейството.
— Наясно съм, че ти е болно, но мисли за схемата на сестра ти в позитивна светлина. Прекара добре Девлин. След четиридесет и пет минути той ще седи на онази маса и ще чака малката глезла да се появи. Ще се чуди какво се е случило.
Напрегнах се.
— Какво?
Погледнах нагоре към приятеля си с блеснали радостно очи, а той се усмихна в отговор, явно разчел правилно мислите ми.
— Наистина ли? — попита.
— Хайде — подканих и го разсмях. — Ще бъде забавно.
След като оправих подпухналото си от рев лице и облякох хубава рокля, двамата тръгнахме от хотела. Бях предоставила на Далия и Мона кратко резюме на събитията и помолих Далия да позвъни на семейството ми, да обясни, че всичко е наред и да им съобщи, че ще им се обадя веднага щом приключа с ангажимента си с Вон, за да им дам подробности.
Макар разстоянието да беше кратко, Вон настоя да го изминем с неговия Астън Мартин.
— Мъжки работи ли? — попитах, като отказа да обясни защо. — Нещо в смисъл оная ми работа е по-голяма от твоята?
Ухили се.
— Да.
Засмях се, чувствах у себе си толкова много вълнение, че бях на път да се пръсна.
Този мъж, този красив мъж, беше превърнал най-противния ден в живота ми в най-прелестния, който някога съм изживявала.
Докато минавахме покрай рецепцията на „Гранд Хотел Хартуел", стисна ръката ми и долових странно собственическо чувство, каквото не бях познавала никога преди. Ликувах заради факта, че този мъж е моят мъж и поклащах триумфиращо бедра заради хищните погледи на другите жени и личащата в тях завист към мен. Смятаха го за красавец и ми завиждаха, че е с мен. Но онова, което не им беше известно, беше, че сложната душа на Вон Тримейн притежаваше за мен милион път и повече красота от красивото лице, което виждаха те.
Триумфирах, защото моят мъж беше секси.
Триумфирах, защото бяха открила любов, каквато е трудно да откриеш и най-накрая бях достатъчно смела да й се поддам.
Мой.
Изцяло мой.
Стиснах по-здраво ръката му и той погледна към мен.
— Всичко ще бъде наред — заключи, че съм нервна.
Просто се усмихнах.
— Знам го.
Стисна ръката ми.
— Красива си.
— Също и ти. Но ти винаги си красив.
Вон само завъртя очи към мен и ме разсмя, смехът ми обаче беше заместен от по-завоалирано веселие, когато ни спря салонният управител на ресторанта Арнолд Румър.
— Нашата компания ни очаква — заяви Вон и аз проследих погледа му.
Беше набелязал Девлин. И той не беше сам. Иън седеше заедно със синовете си Джак и Стю.
— Маса, господине?
— Тази на господин Девлин.
— О. — Арнолд ме разпозна. — Госпожица Хартуел, разбира се. Господин Девлин каза, че ви очаква.
Не точно същата, която се надяваше да види, но формално погледнато…
— Да.
Положих огромни усилия да не се изкикотя като немирно дете и обгърнах дланта на Вон с моята, а той я потупа леко.
— Дръж се на ниво, принцесо — промърмори развеселено, докато следвахме Арнолд към масата на Девлин.
На лицето на Иън Девлин цъфна самодоволна усмивка, щом ни видя. Отпрати Арнолд и ни заоглежда. Мръсникът си въобразяваше, че най-накрая ме е пипнал.
Нямах търпение да изтрия тази физиономия от лицето му.
Колкото до Джак, позволих му да разбере колко предадена се чувствах. Гледаше към мен безизразно и привидно незасегнат от болката ми.
Хубаво. Никаква прошка и Еймъри Сондърс за теб, никаквецо.
— Тази вечер си без маска за ски — изсумтях към Стю.
Стю се усмихна, но усмивката му не достигна очите.
— Нямам представа за какво говориш.
— Е, радваме се да се видим, госпожице Хартуел. При това изглеждате така добре. — Иън посочи към черната ми рокля. — Забелязвам обаче, че вкусът Ви за дрехи не съответства на вкуса Ви за мъже.
— Съвсем правилно. Имам далеч по-добър вкус за мъже.