Вон
Вон знаеше как щеше да изглежда като стане на шейсет и една, защото всички твърдяха, че бил абсолютно копие на баща си. От тъмната му коса до стоманеносивите му очи, ръста и телосложението му.
Уилям Вон Тримейн все още беше влиятелен и уважаван мъж. Възрастта не беше променила това — всъщност броят на хората, които проявяваха уважение към него, само се беше увеличил с годините. И в добавка все така продължаваше да има представителен вид. Стоеше и гледаше навън през прозореца на пентхауса на Вон с ръце, прибрани в джобовете на тъмносиньото му сако.
Когато строителството на „Парадайз Сандс" завърши, Уилям беше заявил от съвсем същото място:
— Виждам защо ти харесва тук.
Сега се обърна към Вон с ведро изражение:
— Обзалагам се, че тази гледка не омръзва.
— Така е.
— Затова ли живееш в пентхауса вместо в къщата на брега, която купи?
— По-удобно е да отсядам в хотела — Вон повдигна рамене.
Баща му присви очи към него.
— Или просто не ти допада да си сам в онази голяма къща.
Нямаше смисъл да отговаря, понеже баща му беше напълно прав. Както винаги.
— Знаеш ли как излекувах самотата си? Намерих си приятелка.
Вон се ухили заради избора на думи от страна на баща му.
— Как се чувства Даян, че след дванайсет години заедно с теб е определяна като „приятелка"?
Уилям го стрелна с поглед.
— На моята възраст ще е неуместно да я наричам гадже.
Той кимна през смях.
— Предполагам е така. Ами нейната възраст?
— С петнайсет години по-млада е от мен. Това не е нищо.
— Знам, татко. Но това не обяснява защо я определяш като приятелка вместо например… като твоя съпруга? — Не за пръв път разпитваше баща си защо още не се е оженил за Даян. Вон я харесваше. Беше овдовяла на трийсет и четири, нямаше деца и докато много нейни приятелки запълваха дните си, като участваха в бордове на благотворителни организации, тя беше искрено отдадена на своя собствена благотворителна дейност. Беше мила и непринудена. И Вон знаеше, че баща му я обича. Но всеки път щом споменеше брак, Уилям се затваряше и сменяше темата.
За негова изненада баща му се обърна с лице към него и придоби някак тъжен вид.
— Имах съпруга. Нея вече я няма.
Остра болка проряза гърдите на Вон.
— Татко…
— Даян е имала съпруг и него също го няма. Държим един на друг. Наистина е така. Но никой от двама ни не може да замести изгубеното, а и не го искаме. Моята жена е покойница. Никога няма да я имам отново. Даян е моят другар и двамата харесваме нещата, както са.
Изненадан от внезапната откритост на баща си, Вон подходи предпазливо.
— Хората се женят повторно, татко. Така няма да заличиш онова, което си имал с майка ми.
— Но никога няма да е същото. С никоя. Наясно съм, че другите хора масово се женят повторно. При мен обаче не би се получило. Майка ти беше любовта на живота ми.
Емоциите задавиха Вон и той сведе очи към чашата с вода, която държеше, за да ги прикрие от баща си.
— Не съм устроен да обичам друга по начина, по който обичах нея — продължи баща му. — И подозирам, че в това отношение синът ми ще е същият като мен. Но онова момиче Дънауей… — Суровостта в тона му накара Вон да вдигне глава, а когато погледите им се сключиха, стомана срещна стомана. — Ти не я обичаше, Вон. И искам да престанеш да се държиш, все едно сродната ти душа е умряла и да продължиш с живота си.
В гърлото му запари внезапно образувала се бучка от емоции и той скочи отбранително на крака. Като се извисяваше над него и го мъмреше, баща му го караше да се чувства отново на десет.
— Не се държа така.
— Тогава защо сменяш жените, сякаш са носни кърпи? И защо сред всички места реши да се установиш в хотела ти в Делауер? Доколкото помня свръхуспелият ми син притежава хотели по целия свят. Сред всички места, той избира да си устрои дом в Делауер?
Вон завъртя очи заради сарказма на баща си.
— Първо, още преди момичето Дънауей, както я наричаш ти, никога не съм си падал по моногамията. Опитах да съм обвързан, но експериментът се провали и се върнах към онова, което ми пасва. Второ, грижа се този хотел да потръгне. Задържал съм се и в другите си хотели в началото след откриването им.
— За около шест месеца до година. Живееш тук от три години. Това е скривалището ти.
— Не е скривалището ми. — Прекара ядосано ръка през косата си. — Татко, да ме видиш ли дойде, или да ме нападаш?
— Не те нападам. Загрижен съм за теб.
— Казвам ти, че няма причина да си загрижен — дръпна сакото си от облегалката на стола, където го беше закачил, и го облече.