— Къде отиваш?
— Излизаме заедно. За по питие.
Уилям повдигна вежда.
— Малко е рано, не мислиш ли?
— Обикновено бих казал, че да, но искам да се запознаеш със собственика на бара в съседство. Купър Лоусън.
Баща му го последва вън от апартамента.
— Приятел ли ти е?
Вон се подвоуми за думата. Година по-рано вместо с нея би си послужил с думата „познат", но през последните няколко месеца започна да вярва на Купър. Доверяваше му се истински.
— Да, приятел ми е.
— Тогава нямам търпение да се запозная с него.
Барът още не беше отворил, но собственикът му беше привикнал Вон да се отбива за питие, когато му беше нужен миг покой от хаоса на живота. Покрай пътуването от хотел до хотел и цялостното им управление от Хартуел на Вон не му оставаха много моменти на покой. Представляваше истински лукс да разполага с тихо местенце, където да е недосегаем за всички.
И, разбира се, като почука и изчака пред заключената врата заедно с баща си, скоро тя се отвори със замах и те бяха посрещнати от Купър.
Той стоеше пред тях облечен в джинси, тениска и червена бархетна риза и с ботуши на краката. Беше от хората, заслужаващи безкраен респект — трудолюбив, непринуден и лоялен. Повечето от обитателите на Хартуел му се възхищаваха и го уважаваха и Вон не се съмняваше, че беше от типа хора, които Уилям Тримейн също би уважавал.
— Това е баща ми, Уилям. Може ли да влезем за по питие?
Купър отстъпи настрана, за да ги пусне вътре. Баща му спря и стисна ръката на собственика на бара.
— Можеш да ми казваш Лиъм.
Купър се ухили широко и пое ръката му.
— Казвай ми Купър.
С очи, поглъщащи всичко в заведението, баща му беше видимо отпуснат, а на устните му играеше мека усмивка, докато разкопчаваше сакото си и стоеше на бар-стола до Вон.
Купър заобиколи бара, като ги оглеждаше любопитно.
— Някой да ви е казвал, че сте съвсем еднакви?
— Постоянно — каза Уилям с усмивка и потупа Вон по рамото. — Предал съм му добри гени.
Вон забеляза усмивката на Купър и изпухтя.
Уилям се засмя и насочи внимание обратно към Купър.
— Хубаво местенце си имаш. Наистина хубаво. Напомня ми на някогашния ни квартален бар в Огъста.
— Ти си от Мейн?
— Да. Роден и израснал там, а родът ни в Огъста може да бъде проследен през няколко поколения. Баща ми беше пощенски служител от дълга поредица пощенски служители в семейството ни.
Купър повдигна вежда.
Вон се гордееше с онова, което беше постигнал баща му.
— Татко е започнал от нищото. Завършил е колеж със стипендия, направил е няколко мъдри инвестиции, скъсвал се е от работа и сега е собственик на една от най-големите агенции за недвижими имоти и строителство в Ню Йорк.
— Частта с недвижимите имоти ми е известна, но просто приех, че си със синя кръв — отбеляза Купър. — Наистина впечатляващо.
Както винаги, Уилям повдигна нехайно рамене заради похвалата.
— Работих усърдно и направих няколко добри пробива.
— Все пак е впечатляващо. Наясно съм колко е трудно да управляваш бар, а какво остава за империя.
— Като стана дума, ще поръчаме два пъти уиски с лед — намеси се Вон.
— По път насам Вон ми разказа как си преустроил това място — вметна баща му, докато Купър им наливаше уиски. — Не е лесна работа. Статистиките за неуспели барове и ресторанти в първите години след отварянето им са доста мрачни.
— Както заключи ти… опира до усърдна работа.
— Имаш ли жена? Деца?
На лицето на Купър цъфна доволна усмивка.
— Имам приятелка.
Уилям се подсмихна заради изражението му.
— Трябва да е нещо много специално.
Доктор Джесика Хънтингтън определено беше нещо много специално. Купър беше истински късметлия. И оценяваше това за разлика от Том Сътън.
— Тя е жената за мен — призна с лекота Купър. На повечето от познатите му мъже в Манхатън дори не би им минало през ума да споделят подобни чувства. Дългогодишният му приятел Оливър Спенс би ахнал като цяло на концепцията „жената за мен“. И на Вон му се налагаше да признае, че се възхищава на умението на Купър да е така откровен.
Уилям внимателно изследваше Купър и на Вон беше ясно, че му допадна онова, което видя.
— Такова нещо не се среща често. „Жената за теб“. Не я изпускай за нищо на света.
Купър стрелна Вон с поглед, понеже в един от моментите, когато му се довери достатъчно, та да разкрие подробности от личния си живот, той бе чул историята за смъртта на майка му.
— Добре, стига ми вече поетичността ви — Вон отпи от уискито си. — Какво ново, Лоусън?
И просто така усмивката беше заличена от лицето на Купър.