— И без друго рано или късно ще научиш… Том е изневерил на Бейли. Снощи се натъкнала на тях. Както изглежда не си е замълчала за онова, на което е попаднала в апартамента му, така че до края на деня целият град ще знае.
Вон едва не се задави с втората си глътка уиски. Тялото му изпадна в ступор и въпреки паренето на алкохола в гърлото му, целият беше погълнат от странна студенина.
— Повтори, моля те.
— Онзи загубеняк е изневерил на Бейли с двайсет и три годишното гадже на колега. Снощи ги е видяла, докато се чукали на шибания му диван.
Сърцето му заблъска бясно в гърдите и му се наложи да се опълчи на потребността да скочи от стола си и да издири тъпата гадина.
Какъв идиот трябва да си, за да изневериш на Бейли?
Бейли.
Боже.
Тя и Том бяха заедно от дълго време. Как щеше да се справи с това? Не му допадаше идеята Бейли да се срине. Колкото и силна и директна да беше, Вон знаеше, че всъщност прикрива уязвимостта си.
После му хрумна нещо и кръвта му кипна.
— Нали няма да остане с проклетия идиот?
Мисълта, че е възможно да се задържи с Том породи потребност да захвърли чашата си към нещо или някого. И в същото време му се искаше Купър да каже: „Да. Ще го превъзмогнат някак." Не искаше Бейли да даде на мръсника нов шанс, защото тя трябваше да разбере, че заслужава нещо по-добро, но заедно с това ненавиждаше идеята, че Том Сътън вече нямаше да представлява бариера между „Вон и Бейли".
Съществуването на „Вон и Бейли" само щеше да нарани Бейли и да прецака Вон.
— Не. Все пак говорим за Бейли. Концепцията за лоялността на практика е нейна, Приключила е с него. И слава богу.
У Вон се смесиха чувство на облекчение и страх, докато гледаше как ледът се топеше в чашата му.
— Тя… Как го понася Бейли?
Усещаше върху себе си любопитния поглед на баща си.
— Ще се оправи. Момичетата ще се погрижат за нея.
— Ами ти?
Купър се намръщи към него.
— Какво?
— Ти също ще се грижиш за нея, нали? — Щеше да му олекне, ако знаеше, че Купър е зад гърба й. — В случай, че Том й създава някакви проблеми.
Както обикновено, собственикът на бара съзря в думите му прекалено много и му се усмихна многозначително.
— Разбира се, Тримейн. — А после… — Струва ми се, че в крайна сметка Джес ще се окаже права. Не че ще й го призная. Проклетата жена си въобразява, че е права за всичко.
— За какво говориш?
Купър се изсмя и се насочи към другия край на бар-плота, за да почисти въображаемо леке от разлято питие.
Вон остана загледан след него и в този момент си пожела да не беше допускал да се отпуска пред Купър или прекалено прозорливата лекарка.
— И така… — произнесе провлачено баща му. — Коя е Бейли?
— Намирам за странно, задето отказваш да ми разкажеш каквото и да било за тази жена — заяви Уилям, когато двайсет минути по-късно напуснаха „Купърс".
Ако баща му го разпитваше във връзка с всяка друга жена, той просто би се изсмял. Все едно отново беше на петнайсет. Баща му беше влязъл в стаята, точно когато той се натискаше с Джилиан Грейс, момиче от горния клас, и после посвети вечерта да се забавлява, като обсипваше Вон с вбесяващи и смущаващи въпроси.
— Няма много за разказване — Вон се постара да не звучи прекалено раздразнен. — Мислех си, че може да искаш кафе, та да прекараш уискито.
— Да, беше малко рано за него — Уилям закопча сакото си и последва Вон към „Еймърис".
— Тук правят чудесно капучино. Трябва да те предупредя, че собственичката е изключително срамежлива — вметна Вон. — Красива жена. Заможна, без да е зависима от някого. Потресаваща в разговорите с мъже — от нищото я завладява свян. Наистина жалко.
— Защото иначе би я добавил към списъка си с приятелки?
Подсмихна се просто колкото да бъде вбесяващ.
— Вероятно.
— Очевидно въпросната Бейли Хартуел не е минала през леглото ти. По фамилията заключвам, че е потомка на семейството, основало града… Я почакай. Това не е ли жената, която се опита да осуети строителството на хотела ти? — Уилям се закова на място пред кафенето на Еймъри.
— Да. Като видя архитектурните планове, заедно с кметицата започнаха кампания за преразглеждането им. Но те вече бяха минали през строителната комисия по време на мандата на предишния кмет, така че не успяха да постигнат нищо. Освен да подкладят враждебност у местните. Което беше истинска веселба за мен.
Ясно си спомняше ядовете, причинени от Бейли. С издигането на хотела и с времето тази враждебност беше затихнала, но не с помощта на устатата червенокоска, която караше кръвта му да кипи отвъд границите на обяснимото.