— Помня — кимна Уилям. — Звучи като жена с характер.
— Не това е думата, която бих употребил — промърмори Вон и бутна вратата на кафенето.
Закова се рязко на място при вида на Бейли, която се беше опряла на щанда и се смееше заедно с Еймъри.
Първо, беше изненадан да я види и второ, беше изненадан да я види да се смее, като се имаше предвид, че току-що е била предадена от мъжа, когото обичаше.
Баща му на свой ред се блъсна в него.
— Боже, Вон, какво… — баща му надникна иззад него към двете жени до щанда. — О, да. Тези двете определено си струват да се заковеш на място.
Вон пренебрегна коментара му и пое предпазливо към щанда. Изведнъж се оказа, че не знае как да се държи около Бейли. Тя се изправи докато той приближаваше и насочи към него присвитите си зеленозлатисти очи, издаващи обичайната подозрителност, която хранеше към него. Под очите й имаше тъмни кръгове, но това беше единственият признак, че е възможно нещо да не е наред. Всъщност тя изглеждаше забележително добре за жена, чиято десетгодишна връзка тъкмо бе свършила.
— Госпожице Хартуел. Госпожице Сондърс.
Еймъри го дари с нервна полуусмивка и бегло кимване.
— Това е баща ми — Уилям Тримейн. Татко, това е Бейли Хартуел; собственичка е на „Хартс Ин" в края на дъсчената еспланада, а Еймъри Сондърс е собственичка на този имот.
Уилям протегна ръка първо към Бейли, а после към Еймъри. Бейли повдигна вежда (Вон заключи, че е заради приликата им), но стисна ръката му. Еймъри се изчерви като домат, докато стискаше ръката на баща му и отказа да срещне погледа му, когато промърмори:
— Здравейте.
Уилям се усмихна още по-широко на нейната свенливост.
— Имате прекрасно местенце, госпожице Сондърс.
Озърна се из уютните и излъчващи женственост книжарница и кафене. Кафенето и неговата срамежлива собственичка си имаха своя начин да накарат един мъж да осъзнае мъжествеността си. Вон винаги се чувстваше прекалено едър, прекалено не на място в красивата книжарничка.
За някои мъже като например Купър, който беше показал недвусмислено чувството си на дискомфорт около Еймъри, това беше отблъскващо. За Вон обаче, а и за други мъже, нещата не стояха така. По свой си начин Еймъри и кафенето й бяха силно примамващи с тяхната изключителна женственост и загадъчност. Ако беше човек, който не беше обременен от парализиращ страх от обвързване или вбесяващо увлечение по една конкретна червенокоска, Вон можеше и да пробва да измъкне Еймъри Сондърс от черупката й.
И нямаше съмнение, че съществуваха други мъже, които биха почувствали подобен непреодолим импулс. Вон се надяваше единствено, че като настъпеше моментът, нямаше да се окаже мъж, който да я използва, за да се добере до наследеното от баба й внушително състояние — информация засега известна само на доверената общност от собствениците на имоти на дъсчената еспланада. За съжаление обаче това също така беше известно на семейство Девлин, които бяха проучвали Еймъри, след като тя беше наследила собствеността на дъсчената еспланада — имот представляващ част от инвестициите, направени от баба й през годините.
Иън Девлин и синовете му не се бяха пробвали да си служат с шантаж или подмолни тактики с цел да се доберат до имота й, както бяха действали с Купър и Бейли в миналото. Всъщност на Еймъри дори не й беше известно, че Девлин са душили около нея, когато е взела мястото. Но Вон беше наясно с това и държеше ситуацията под око.
Еймъри Сондърс беше уязвима.
И на него не му допадаше, че няма семейство, което да стои зад гърба й.
— Благодаря. — Тихият отговор на Еймъри представляваше гигантски напредък, като се имаше предвид, че се състоеше от истинска дума. Вон се почуди дали Бейли не беше отчасти отговорна за това да помогне на Еймъри да натрупа малко увереност в комуникирането.
Уилям се усмихна на Бейли.
— И така, госпожице Хартуел, чувам, че държите сина ми изправен на нокти, когато мен ме няма да го правя.
Очите на Бейли се разшириха изненадано, а Вон изръмжа.
— Не знам дали го държа изправен на нокти, но със сигурност се старая да смаля егото му, като ми падне възможност — усмихна се при думите си.
Бейли Хартуел имаше най-зашеметяващата усмивка сред всички жени, които някога беше срещал. Беше широка, очарователна и абсолютно омагьосваща.
Вон почувства лека завист към баща си и поклати невярващо глава. Уилям се изсмя.
— Радвам се да го чуя. Видях хотела ви, като се разхождах по еспланадата. Красив е.
Нищо и никакъв комплимент и Бейли разцъфтя, понаперчи се заради похвалата.
— Благодаря. Много мило от ваша страна. — Присви очи и ги прехвърли от бащата върху сина. — Ако вие двамата не си приличахте толкова много, бих поставила под въпрос роднинската ви връзка.