Обикновено вземах по чаша от кафето на Еймъри за мен и Джесика и го оставях в кабинета й по път обратно към хотела. И на двете ни беше нужно да си изгълтаме кафето, преди да започнем да комуникираме с прекалено много хора. Кафето помагаше на работата ми в хотелиерския бизнес. Също така караше споменът от противния сблъсък с Том сутринта да изглежда по-поносим, а и през последните няколко месеца постепенно кафенето на Еймъри се беше превърнало в любимото ми място за убиване на малко време. Смесицата от боядисана в бяло мебелировка и лампи „Тифани" на фона на изпъкващите облицовани с плочки стени искрено ме привличаше. Допадаше ми уютната непреднамереност и на Еймъри тя й се отдаваше със стил. А да не споменавам колко обичах да прекарам цял зимен следобед в мързелуване пред камината в книжарницата.
Преди Джесика да се появи в Хартуел предишното лято, изобщо не познавах Еймъри Сондърс така добре. Знаех единствено, че е ефирна млада красавица с тежка форма на свян. Обикновено ме биваше да измъквам хората от черупката им, но май донякъде безочливият ми маниер на действие идваше в повече на Еймъри. Успокоителното присъствие на Джесика стори чудеса за младата жена и именно тя успя да я накара да се отвори. Е… Да се отвори за Джес, мен и приятелката ни Далия.
Все така не успяваше да сглоби повече от едно изречение около непознати или мъже.
Бях се привързала към дарителката ми на кафе и проявявах сериозно любопитство спрямо нея. Това важеше още от появата й в Хартуел преди осем години. Просто любопитството се беше увеличило правопропорционално със сприятеляването ми с нея. Знаехме малко за живота й преди Хартуел — не говореше за това и Джесика беше настояла пред мен да не я притискам. Така че не го правех.
Всичко, което знаехме, беше, че е наследила фирмата на баба си и вероятно благодарение на това беше имала възможност да купи имот на дъсчената алея. Не знаехме точно за каква фирма ставаше дума или откъде бяха родом тя и тази мистериозна баба. Абсолютно нищо. Кръгла нула.
Приятелката ми едва смогваше да изрече две думи пред мъж, но изглеждаше заинтригувана от любовния ми живот. Както и от този на Джес и Купър.
Можех да разбера интереса й към тях. След запознанството им предишното лято бяха изградили прелестна и страстна връзка, за която дори аз завиждах.
Бяха доказали, че легендата за дъсчената еспланада на Хартуел е вярна.
Легендата се беше зародила в моето семейство — рода основател. През 1909 година Илайза, сестрата на моята прабаба, била истинска любимка на Хартуел. Фамилията ни притежавала състояние и власт и като най-голяма от Илайза се очаквало да се омъжи подобаващо. Вместо това пътят й някак се пресякъл със стоманолеяр от компания за железопътно строителство, намираща се в околностите на града. Смятало се, че Джонас Келърман стои по-ниско от Илайза и следователно бил приет за мошеник. Семейството се помъчило да убеди Илайза, че той я използва, за да се добере до състоянието й.
Но Илайза не им повярвала и двамата с Джонас крояли планове да се оженят тайно. Баща й, моят прапрадядо, научил за плановете им и заплашил да навреди на Келърман, ако Илайза не се омъжи за избрания от него. С цел да предпази Джонас, тя се съгласила да се омъжи за сина на заможен бизнесмен от Пенсилвания. Но напълно съсипана, Илайза се измъкнала от дома си късно вечерта преди сватбата и отишла на плажа. Влязла право в океана. По случайност Джонас давел мъката си на дъсчената алея заедно с приятели и зърнал Илайза. Втурнал се надолу, за да я спаси и според твърденията на приятели достигнал до нея. Но океанът ги отнесъл и повече никой не ги видял.
С годините хората бяха развили силна вяра в легендата, че саможертвата на Джонас и чистотата на любовта им е породила магия. Също и защото местните, които се влюбеха на алеята, оставаха заедно завинаги. Близо до естрадата имаше окачена месингова плоча, разказваща легендата за туристите. Пишеше, че ако минат по дъсчената еспланада и са истински влюбени, любовта им ще живее вечно. Колкото до моя прапрадядо, той направил няколко лоши инвестиции и изгубил цялото си богатство. Хората вярваха, че семейство Хартуел са били наказани заради случилото се с Илайза.
Когато моите родители решиха да се пенсионират, продадоха каквото им беше останало в Хартуел с изключение на хотела. Баща ми ръководеше малка агенция за недвижими имоти и управление на собствеността, а ние с майка ми се занимавахме с хотела. Продадоха агенцията на Иън Девлин, а хотела дадоха на мен, брат ми и сестра ми. Брат ми Чарли работеше като финансов съветник във Вирджиния, а сестра ми Ванеса беше немирна и жадна за пари птичка, която кръстосваше Европа в преследване на поредния богат мъж.