— Повярвай ми, в мига щом пробвам да говоря с мъж, той изпитва отчаяна потребност да се изпари.
Прикрих потрепването си, защото знаех, че казва самата истина. Дори Купър беше споделил с мен, че дискомфортът на Еймъри в негово присъствие го кара да иска да бъде навсякъде другаде, но не близо до нея.
— Уроци по мъже — заключих. — С Джес и Далия ще ти даваме уроци по мъже.
— Уроци по мъже ли? — Сините й очи се изпълниха с безпокойство.
Махнах с ръка заради видимото й смущение.
— Не се притеснявай. Просто ще те научим как да разговаряш.
— Аз не…
— Решено е! — Отстъпих и се завъртях на пети, преди да е успяла да възрази. — Ще го организирам по някое време тази седмица.
Ухилих се заради дяволитостта си и излязох обратно на дъсчената алея. Съчувствах на Еймъри, наистина й съчувствах. Аз самата никога не съм била срамежлива, така че не знаех какво е, но можех да представя как такова нещо би могло да съсипе социалния ти живот. Еймъри Сондърс беше прекалено сладка, мила, умна и красива, та да няма социален живот. Щях да й осигуря такъв, дори идеята за това да я ужасяваше.
Том беше доста срамежлив в началото след запознанството ни, обаче е трудно да си останеш такъв около човек като мен. Помня начина, по който се изчервяваше на първата ни среща всеки път, щом от устата ми излезеше нещо неуместно. Оттогава беше изминал дълъг път и сега ме разсмиваше със собствените си мръсни шегички.
Намръщих се.
Предишната вечер не ме беше разсмял.
Предишната вечер ме разплака. И тази сутрин ме разплака.
Изведнъж ме заля меланхолия и забързах по дъските към хотела ми. Към моята утеха. Към мястото, където, поне засега, можех да заровя чувствата си под купищата работа.
Две седмици по-късно.
Имотите в целия северен край на дългата километър и половина дъсчена еспланада бяха смятани за първокласни в търговско отношение. Моят хотел се мъдреше на върха на северната част и представляваше по-голяма версия на типичен хартуелски дом. Имаше боядисана в бяло дъсчена обшивка, веранда, опасваща го от всички страни, и сини капаци на прозорците, както и вдовишка площадка[2] на покрива. Беше една от най-малко впечатляващите в архитектурно отношение сгради на алеята, независимо от ръчно изработената от мен табела и добре поддържаната градина. Ярък неонов надпис, като тези на толкова много сгради, не би си паснал с моя красив хотел.
Най-добрата ми приятелка, Далия Макгуайър, беше собственик на съседната сграда — сувенирния магазин на Хартуел. Много по-малка постройка, но архитектурно сходна с хотела ми чак до боядисаната в бяло облицовка. Дори имаше веранда, макар и не по целия периметър.
До Далия имаше магазин за бонбони, до него зала с ротативни и оттам нататък алеята вървеше успоредно с главната пътна артерия. В края на Мейн Стрийт — най-дългото и най-широко авеню с паркоместа по средата, които да обслужат всички посетители не само на плажа и еспланадата, но и на обществените сгради по улицата — имаше естрада. По Мейн Стрийт растяха дървета и си съседстваха ресторанти, сувенирни магазини, бутици, търговски обекти, заведения за бързо хранене, кафенета, кръчми и базари.
На алеята също така можеха да бъдат открити будка за сладолед, магазин за сърфове и „Антониос", италианският ресторант, държан от по-възрастна двойка, моите добри приятели Айрис и Айра. В последно време Айрис беше нервна, защото съседната сграда, някога също сувенирен магазин, беше преустройвана в ресторант от някакъв френски готвач, който живееше в Бостън.
Съвсем близо до „Антониос" се издигаше най-голямата сграда на еспланадата. Истински бегемот. Хотел и конферентен център „Парадайз Сандс". Ще ви кажа само, че на тази сграда не й трябваха неонови надписи.
Намираше се в съседство с изключително популярния бар „Купърс", където имаше неонов надпис, защото мястото беше такова. Това беше дъсчената еспланада. Веднага след „Купърс" беше кафе-книжарницата на Еймъри.
В по-голямата му част харесвах живота в малкия град. Допадаше ми позицията ми в живота в малкия град. Като цяло хората ме харесваха и гледаха на мен като на установен стълб в обществото, понеже бях потомка на рода основател. Повечето от жителите на града бяха прекрасни хора.
Не за пръв път обаче бях потърпевша от неприятните страни на живота в малкия град. През последните две седмици ми се наложи да търпя посещения от хора, които предлагаха съчувствие, но също така се опитваха да научат от първа ръка дали слуховете, че съм заварила Том да оправя по-млада жена в апартамента си, бяха истина. За малко да свикам градско събрание на естрадата, за да им дам поетапен отчет за случилото се, та любопитните мръсници най-сетне да ме оставят на мира. Джесика обаче ме разубеди.