Онова, което нито Джес, нито Далия осъзнаваха, беше колко сходна е болката им. Още не бяха споделили миналото си една с друга и не беше моя работа да го правя. Бях нетърпелива да се случи обаче, защото намирах, че беше възможно да открият взаимна утеха. Подкрепа, която макар да се стараех максимално, не можех да им предоставя.
— Къде се отнесе? — Далия размаха ръка пред лицето ми и ме изтръгна от размишленията. — Нали не се притесняваш от запознанствата онлайн?
— Само малко — признах. — От доста време не съм излизала с някой нов.
— Бейли — прихна тя. — Ти си най-общителната, уверена и приветлива жена, която познавам. Всичко ще бъде наред.
— Аз ще те изведа — провикна се Оли, един от барманите на Купър, докато сипваше наливна бира. Отправи ми закачлива усмивка и ме изненада искрено. Работеше за Купър от малко повече от година и нито веднъж не беше показвал, че ме намира за привлекателна. Разбира се, почти винаги идвах в бара в компанията на Том.
— Моля? — Реших, че не съм чула добре. Далия и Джесика се изсмяха от двете ми страни.
— Чу ме — ухили се и ми намигна. — Знам как да накарам едно момиче да прекара добре, Бейли.
Ако слуховете бяха верни, той не лъжеше. Обаче аз не бях като Далия — да си търся вечеря и добър секс. Издирвах мъж, за когото да се омъжа.
— Не се съмнявам — усмихнах му се, защото колкото и да нямах желание да правя секс с Оли, бях поласкана, задето той го искаше. — Аз обаче съм жена, а не момиче и търся нещо повече от това да омачкаме чаршафите. Все пак ти благодаря.
— О — изпъшка той. — Пояснението „Аз съм жена, а не момиче" само ме кара да те искам повече.
Засмяхме се, а Купър завъртя очи.
— Тогава просто ще се наложи да продължиш да го искаш — подвикна към него, а после кимна към клиент, чакащ поръчката си. — Засега се придържай към сервирането на питиета, Казанова.
Оли се засмя, намигна ми и се върна към работата си.
Усмихвах се, а настроението ми се беше приповдигнало от този малък флирт, когато зърнах Вон да седи на бара близо до нас. Взираше се безизразно в Оли. Сякаш доловил погледа ми, насочи очи към мен.
Беше шокиращо да го забележа в бара. Доколкото ми беше известно, той идваше в „Купърс" единствено преди отваряне.
— От колко дълго седиш там? — С това привлякох към него вниманието на Джес и Далия.
— От прекалено дълго — после се обърна към Купър. — Обичайното, моля.
— Изненадан съм да те видя тук, когато барът всъщност е отворен. — Купър наля скъп скоч в чаша с лед. — Наред ли е всичко?
Изучавах двамата мъже и се чудех как така се беше зародило приятелство между двама души, които бяха толкова различни.
— Беше дълъг ден.
Вон изглеждаше изтощен и на мен почти ми дожаля за него.
Почти.
— Купър, нима ще го оставиш да седи на мястото на Стария Арчи? — подвикна Хъг, един от редовните посетители, от другия край на бара.
Напрегнах се, също както и приятелите ми.
Стария Арчи беше от редовните клиенти на „Купърс" в продължение на дълго време. Беше едва ли не най-добре функциониращият алкохолик, не само когото познавах, но и за когото бях чувала. Но все пак алкохолик.
Докато миналата година на половинката му Анита не беше поставена диагноза рак. Стария Арчи се взе в ръце, за да може да се грижи за нея и това включваше да стои трезвен. Всички се гордееха с него и ги страдаха заради тежкия път, който двамата изминаваха в момента, и като реверанс към тях оттогава никой не седеше на неговия бар-стол.
Незапознат с легендата на въпросния бар-стол обаче, Вон нямаше как да е наясно с това.
Купър изгледа кръвнишки Хъг.
— Клиентите ми могат да седят, където им харесва.
Вон също се обърна към Хъг, разчете враждебността по лицето на едрия мъж и спокойно се премести на съседния бар-стол, което значеше по-близо до нас.
— Така по-добре ли е? — попита равно.
— Не ми пука.
Купър продължи да гледа остро мъжа, като същевременно говореше на Вон.
— Нямаше нужда да се местиш.
— Просто искам питие на спокойствие — обясни Вон. — Не си струва да си създавам ядове.
Купър се наведе към него и му каза нещо, което не чух. Каквото и да беше, Вон се усмихна. На лицето му грейна искрена усмивка. Не подсмихване или подигравателна физиономия. Усмивка. И беше момчешка и дяволита, такава, която предизвика мощно премятане ниско в корема ми. Усещане, което за малко да ме повали от стола ми.
— Кучият син изглежда добре, нали? — промърмори Далия.
— Кой? Купър? Да, Джес е голяма късметлийка.
Джесика изцъка с език.
— О, знаеш кого имаше предвид Далия.