Изгледах вбесено Дейна, а тя ми се ухили, като видимо се наслаждаваше на всеки миг от моето нещастие. Никога не се бяхме харесвали, предимно защото отказвах да й играя по свирката, както го правеха всички други, понеже била толкова красива. Не че и те продължаваха да го правят. Изневери на Купър с Джак Девлин, средния син. И на всичко отгоре Джак беше единственият Девлин, когото харесвах. Всички го смятахме за свестен човек. С Купър израснаха като най-добри приятели и на по-млади години си падах и по двамата.
Но един ден Джак напусна строителния бизнес и започна работа при баща си, след като всички знаеха, че не понася него и братята си. Винаги беше показвал интерес единствено към майка си и сестра си. Никой не можеше да разбере решението му, най-малко Купър.
А за капак на всичко Джак беше отишъл да легне с Дейна зад гърба на Купър.
Купър изгуби жена си и най-добрия си приятел в един ден.
Както изглеждаше, сега Дейна се беше прехвърлила на поредния Девлин. Веднъж като се разчуеше, това нямаше да я направи особено популярна, но откакто предаде Купър, и без друго не беше особено харесвана, а този град имаше дълга памет.
— Смееш се от солидарност ли, разрушителко на семейства?
Дейна присви екзотично извитите си очи към мен.
Стю се изхили до нея. Всички мъже от семейство Девлин бяха добре изглеждащи мръсници, но никой колкото Джак. Стю не беше толкова хубав като по-малкия си брат, но все пак беше висок и имаше гъста руса коса и изваяна челюст. Тъмните му очи обаче бяха празни, а извивката на плътните му устни издаваше намек за жестокост.
— Изглеждаш леко стресирана, Бейли. С нещо да помогна?
— Като се стерилизираш — отвърнах саркастично.
— А?
— Именно. Довиждане. — Размърдах пръсти към тях в знак, че ги отпращам.
— Може би няма да е лоша идея да пренесете спора си на закрито, ако искате усамотение — озъби се Дейна.
— А може би ти трябва да дадеш обет за мълчание, ако искаш хората отново да те смятат за привлекателна.
При последния ми коментар Девлин реши да отведе Дейна настрана, вероятно от страх, че ще се хванем за косите и аз ще нанеса поражения на красивото й лице. Не че не бях изкушена. Изкушавах се да й издера очите още откакто съсипа приятелството на Купър и Джак.
Том ме зяпаше с възхищение, примесено с тъга.
— Стерилизация ли? — повтори.
Ухилих се.
— Да, може да се каже, че се гордея с този си лаф.
— Боже — каза сякаш изпитваше болка. — Липсваш ми, Бейлс.
— И ти ми липсваш — отговорих. — Но ми липсва само моя приятел. Може би ако се стегнеш… може би някой ден няма да се налага да ми липсва приятелят ми.
В очите му пролича болка.
— Приятел?
Сведох очи към стъпалата си, неспособна да гледам тази болка, без да чувствам вина.
— Чуй, Том, и двамата сме наясно какъв е този град и в момента не са ти притрябвали упреците им. — Насочих погледа си обратно към лицето му с надеждата, че някак ще съм способна да му помогна. — Върви във Филаделфия, виж се с дядо си и останалите членове на семейството. Посвети тези две седмици, за да си стъпиш на краката. Ако нещата на работното ти място са така зле, може би е редно да потърсиш друга работа. Да започнеш начисто някъде другаде.
— Нова работа вероятно би означавало да напусна Хартуел.
— Още не го знаеш, но дори да се случи така, може би няма да е чак толкова лоша идея.
— Бейли — промълви той отново с болка в гласа.
Беше ми ужасно неприятно да наранявам чувствата му, но се стараех да бъда реалист. За мен да съм реалист означаваше, че му помагам, дори да не изглеждаше така. Хванах ръцете му в своите и ги стиснах. Той се вкопчи здраво в мен.
— Най-милото, което съм способна да ти кажа в момента, е да те помоля да не таиш надежди, че ще променя решението си. Вече никога няма да бъдем заедно. Някой ден ще сме приятели, надявам се, но никога нещо повече.
Том изпухтя и дръпна ръцете си от моите, като явно не беше очаквал да чуе това.
— Мила си в жестокостта си, а?
— Някога баща ми ми каза, че надеждата умира последна и че е нещо толкова могъщо, че е способна да спасява хора. Но също така каза, че надеждата е любовница на забравата и не един живот е бил пропилян заради това. Понякога надеждата наранява повече, отколкото помага. Ти и аз…
За известно време той можеше единствено да се взира в мен, белязан от болката.
Най-накрая кимна леко в знак на разбиране и се отдалечи.
Сърцето ми се късаше за него, защото осъзнах, че макар той да ми беше изневерил, аз бях тази, която излиза от ситуацията в очакване на нещо по-добро, а той страдаше въпреки предателството си.