За него бях привлекателна колкото спаружен макарон.
И не беше редно това да ме вълнува.
Той беше истинска гадина.
— Както изглежда, Том го очаква интересна вечер — Вон поднесе сутиена към мен.
Изтръгнах го от ръката му с пламнали бузи. Явно кармата ми го връщаше заради онова, което казах на Шери. Като посегна към бикините и жартиерите, аз изръмжах:
— Остави ги.
— Но аз вече и бездруго съм се навел — пренебрегна протестите ми, взе скъсаната торбичка и внимателно върна бельото обратно вътре. Изправи се и ми я подаде.
В гневното си смущение аз се наведох да я изтръгна от него, но се препънах. Вон посегна да ме задържи и силните му пръсти обгърнаха ръката ми. Допирът му ме накара да изпадна в паника и аз се дръпнах рязко, като се намръщих.
Може би преди година не бих се мръщила чак толкова.
Със сигурност бих, но може би не толкова неприкрито.
До предишното лято взаимоотношенията ни неизменно бяха лоши, защото от деня, в който се запознахме, Вон ме караше да се чувствам като необразована провинциалистка в сравнение с неговата висшестояща космополитна особа. Постигаше го, като се подиграваше на мен или Том и това никак не ми допадаше. С нищо не беше по-добър от мен.
Не мога да отрека обаче, че да го дразня и подкачам в отговор беше до известна степен забавно. Така беше до момента, когато по време на една от многото ни словесни битки той заяви ясно и открито, че не ме харесва — пред Джес и всички, на чието мнение държах. Да, възможно е да си бях заслужила подобно свирепо отмъщение, защото този ден бях особено гадна към него заради една разправия с Том… Но… Ами…
Кучият син нарани чувствата ми и това беше непростимо.
— Неизменният джентълмен Тримейн.
— Мислех, че да ти помогна да събереш притежанията си е джентълменска постъпка.
— Не, джентълменска постъпка би било да прецениш ситуацията, да осъзнаеш, че докосването на дамско бельо не е джентълменско, да игнорираш въпросното бельо и да си продължиш бодро по пътя, докато аз го събирам без много шум.
Дясното ъгълче на устата му подскочи развеселено.
— Никога не съм гледал на теб като на свенлива и сдържана, госпожице Хартуел. Не допусках, че да видя гащичките ти ще те накара да кипнеш така.
— Ха, умник — пренебрегнах факта, че ме нарече госпожица Хартуел. Или поне направих опит. Не исках никога да научава колко ме вбесяваше, задето никога не използваше малкото ми име. За отмъщение никога не се обръщах към него по друг начин освен с Тримейн.
Наистина успявахме да извикваме един у друг проява на зрялост.
Ухили се.
— Прави ми впечатление, че с теб съм по-остроумен.
— Да, така се случва, като се въоръжаваш за битка срещу по-остроумен от теб.
Имаше моменти като този, когато ми се струваше, че зървах намек за респект в очите на Вон. Но знаех, че няма как да е истина. Просто търсех нещо, което ми се искаше да видя.
— Днес сме особено оживени.
— Не говори за мен в множествено число, сякаш съм кралска особа, Тримейн. Не съм впечатлена от високомерието ти. Всъщност ме вбесява.
Той пристъпи по-близо до мен и трябваше да се заставя да не отстъпя назад. Нямаше нужда Вон Тримейн да узнава, че близостта му объркваше дишането ми. Очите му се задържаха върху лицето ми. Винаги правеше така, все едно отделяше време на всяка подробност там, обаче аз знаех, че целеше единствено да ме накара да се чувствам неудобно.
Мисията осъществена.
Мръсник.
— Не бива да ми казваш какво те дразни — отбеляза той. — Да знаеш, че това само ме кара да искам да го правя отново.
Ако беше друг, бих се изсмяла с неохотно уважение. Вместо това обаче, както винаги, го приех лично. Както вече казах, нещата не започнаха така. Вон беше умен. Всъщност, струва ми се, до голяма степен се наслаждавах на битката ни на остроумие. Но след като той заяви, че не ме харесва, всичко, излизащо от устата му, се превърна в обида. По-лошо, приблизително по същото време, когато огласи неприязънта си към мен, аз започнах да виждам у него нещо различно от арогантния и себичен бизнесмен, който се смяташе за повече от мен.
Дълбоко в себе си знаех, че Вон не е лош човек. Установих го миналата година, когато помогна на приятелите ми Джесика и Купър. Когато Джес беше убедена, че нещата между тях с Купър се разпадат, Вон й предостави място в града, където да отседне, та Купър да има време да я спечели обратно.
И истината е, че всички се чувстваха в безопасност с Вон наоколо: налице беше проблемът с Иън Девлин и синовете му.
Девлин притежаваше много имоти в Хартуел, в това число Гранд Хотел Хартуел в центъра и увеселителния парк отвъд дъсчената алея. Но нямаше нищо свое на самата еспланада. И точно както беше използвал непочтени средства да се сдобие със собственост на популярната и посещавана от много туристи Мейн Стрийт, с подмолни методи опита да спечели имот и на скъпата брегова линия. Беше отчаян да добави към списъка нещо на дъсчената еспланада. Всъщност подозирах, че целта му беше някой ден да владее северната част от алеята по цялата й дължина. Беше си наумил да я превърне в петзвезден курорт, което би убило всичко, придаващо на Хартуел такова очарование.