Мръсник.
— Какво е това внезапно чумерене? — посочи Далия към сбърченото ми чело.
— Просто си мислех за Девлин и нестихващата му потребност да създава главоболия — излъгах.
— Би трябвало да кажеш на Вон — предложи Джесика.
— Какво? — озадачих се как е разбрала, че си мисля за него. — Какво да му кажа?
— Че Девлин се кани да те притеснява. Вон заяви на Купър, че не би допуснал Девлин да ни създава неприятности и аз му вярвам. Наясно съм, че си имате търкания, но това е нещо по-сериозно.
— Няма да казвам на Вон. — Погледнах към Еймъри и Далия за подкрепа, но те бяха надянали изражение „Съгласни сме с Джесика". — Всичките сте луди. Вон би предпочел да види хотела ми банкрутирал, отколкото да предприеме нещо, за да ми помогне.
— Това изобщо не е вярно. — Джесика звучеше раздразнено. — Ще ми се вие двамата най-сетне да признаете, че сте привлечени един от друг и да престанете да се държите като деца в междучасие.
Изказването й ме шокира, отпуснах се назад на мястото си и преглътнах.
— Това беше почти жестоко. И той не е привлечен от мен.
— Аха! Но ти си привличана от него? — Далия се усмихна широко, развълнувана от перспективата.
— Какво? Не. Какво?
— Току-що каза „той не е привлечен от мен", когато Джесика изтъкна, че сте привлечени един от друг. Не спомена, че ти не си привличана от него — обясни Далия.
Сърцето ми заблъска бясно в гърдите.
— Но го мислех. Точно това, което каза. И за двамата. Не съм привлечена от Вон Тримейн.
— Струва ми се, че дамата протестира прекалено много — изсмя се Далия.
— На мен ми се струва, че вече не ти се полага последната хапка. — Грабнах я от чинията и се усмихнах на безмълвния й протест, когато я тикнах в устата си.
— Все така си мисля, че е редно да уведомиш Вон — настоя Джесика.
— За да ми се изсмее в лицето? Не, благодаря. Смяна на темата! — Плеснах с ръце. — Откъде да започнем? От Купър и това кога възнамерява да се задейства и да падне на коляно или от уроците по мъже за Еймъри?
Еймъри се сви на мястото си.
Почти се почувствах зле.
Почти.
Далия сбърчи нос.
— Уроци по мъже ли?
— Да. Ще научим Еймъри как да разговаря с мъже, без да се моли земята да се отвори и да я погълне цяла.
— Предполагам, че това би било хубаво — промърмори Еймъри.
— Значи избираме уроците.
Тя се изчерви.
— Може би друг път.
— Бейли — предупреди ме Джес.
— О, хайде. — Този път реших да игнорирам предупрежденията на Джес. — Сред приятелки си, Еймъри. Никой тук няма желание да те унижава. Само искаме да помогнем. Не ми се ще да останеш сама завинаги. Но ако се случи — чудесно, няма проблем. Това решение ще оставя да го вземеш сама, защото искам да си щастлива.
Тя прехвърли поглед от мен към Далия и Джес, а после го върна обратно. Гледаше ме известно време и след като долови искреността ми, Еймъри изправи гръб и изпъна рамене назад.
— Добре. — Все така изглеждаше несигурна въпреки самоуверения език на тялото й. — Не искам да бъда сама. Уроци по мъже. Но… не днес. Друг път, става ли?
Разтегнах устни в усмивка, щастлива и решена да й помогна. Джес и Далия също размениха усмивки заради заразяващия ми ентусиазъм.
— По-късно.
— Ами — подхвана Джес. — Като няма да провеждаме уроци… можем да обсъдим факта, че Купър ми предложи брак и планираме да се оженим в края на лятото.
Това разбира се беше посрещнато с хор от въодушевени писъци.
Вон
— Тези цифри не изглеждат никак добре, Грант — гласът на Вон беше леден и издаваше разочарование, докато говореше с Грант Фостър, управителя на „Монтгомъри", бутиковия хотел на Вон в Гринуич Вилидж. Беше го кръстил на майка си, Лилиан Монтгомъри. За разлика от баща му, Лилиан наистина беше имала синя кръв; потомка на Никълъс Монтгомъри, англичанин, заселил се в Ню Йорк и установил се като сериозен играч в индустриалната революция. Фамилията Монтгомъри имаха пръст във всякакви области, предимно в аеронавтиката[3] и други дейности, засягащи транспорт. По думите на баща му, Лилиан била любимката на нюйоркското общество и това, че пренебрегнала желанието на родителите си и се омъжила за неизвестно парвеню от Огъста, Мейн, предизвикало скандал.
Отрекли се от дъщеря си и я лишили от наследство, следователно Вон нямаше нищо общо с тази част от семейството.
Но майка му все пак беше Монтгомъри и той се гордееше с нея без значение от отношението на близките й. Не прикриваше тази част от наследствеността си и да кръсти манхатънския си хотел на тях беше неговият начин да каже „майната ви" на баба си и дядо си и „обичам те" на майка си.