Направих физиономия заради лекото изщракване, като натиснах бравата, застинах на място и зачаках. След като се уверих, че не съм била чута, отворих и надникнах в тъмния коридор. От офиса ми се процеждаше бледа светлина. Движеща се светлина.
От фенерче.
Призля ми заради наглостта на някого да се вмъкне в хотела ми. Но също така се вбесих до лудост.
Тръгнах на пръсти по коридора, като избягвах известните ми скърцащи участъци от дъските, стигнах до офиса и любопитно подадох глава иззад касата.
Паднах във властта на несигурност и не малко страх, когато зърнах висок мъж с маска да се рови из папките ми. Мониторът на компютъра ми светеше, но беше защитен с парола. Съществуваше вероятност да издирва нещо, което да го насочи към паролата, но нямаше как да открие каквото и да било. Бях запомнила анаграма, благодарение на която да помня сложната си парола.
Мъжът, облечен изцяло в черно, обърна глава настрани и дори с вълнената маска за ски на лицето му, аз го разпознах.
Стю Девлин.
Бях сигурна в това.
Имаше логика. Нима издирваше нещо, което може да му послужи като средство да се сдобие с хотела ми?
Малоумник.
Нямаше начин Иън Девлин да му е възложил това в усилията си да получи имот на дъсчената еспланада. Бащата на Стю може да беше гадина, но по-пресметлива гадина от идиотския си син.
Набрах 911 на телефона си и пристъпих в помещението.
Той подскочи при появата ми и отметна рязко глава в моя посока.
Зад маската ме гледаха тъмни, безизразни очи и бях убедена, без капчица съмнение, че пред мен стои Стю.
— Деветстотин и единайсет, какъв е спешният ви случай?
— Някой е проникнал с взлом в имота ми… Ох! — Тялото му блъсна моето, преди да съм успяла да реагирам на това, че той внезапно се хвърли към мен.
Когато се строполих на пода, целият въздух изскочи от гърдите ми и главата ми беше прорязана от болка, блъскайки се в дъските. Паниката ме накара да отворя широко очи заради топлата тежест, настанила се отгоре ми.
Свирепите очи на Стю се взираха ядно в мен и той се протегна към телефона в ръката ми. Стиснах го по-здраво в отчаян опит да го запазя, а той заби жилавите си пръсти в моите. Стисна ме за китката и я стовари върху пода. В ръката ми се разля силна болка и пуснах телефона инстинктивно.
Той го запрати към стената и изръмжа доволно при звука от строшаването му.
У мен се разгоря ярост заради шока от физическата му агресия. Протегнах здравата си ръка към маската му и ноктите ми го одраха, докато се мъчех да я дръпна от лицето му. Най-накрая разполагах с доказателства и Девлин щеше да бъде обвинен в престъпление.
— Знам, че си ти! — изкрещях, а пръстите му се забиха в ръцете ми.
Боричкахме се и аз бях изпълнена с адреналин в моя яростен стремеж да сваля маската на мръсника. Изобщо не мислех. Бях прекалено ядосана.
Той просъска, когато се вкопчих в ръката му и ме пусна, колкото да замахне с юмрук към мен. Аз се втренчих ужасена в него.
Но юмрукът му така и не срещна лицето ми.
В следващия момент той вече не беше върху мен, защото друго тяло се беше блъснало в неговото.
Надигнах се на крака.
— Мили боже — отроних изумено.
Другото тяло принадлежеше на човек, който в момента налагаше Стю. И този човек беше Вон. Много разяреният Вон.
Стю пъшкаше, докато Вон го биеше, но после дойде ред на Вон да изпъшка, когато Стю заби юмрук в корема му. Ударът беше достатъчни силен да го остави без въздух и той изгуби равновесие. Бързо се изправи обратно обаче и се нахвърли върху Стю. Наблюдавах ги, докато се биеха. Стю ловко избягваше свалянето на маската.
Когато фрасна Вон в лицето, вече ми беше достатъчно.
Скочих на гърба на Стю.
Но бързо бях захвърлена и се блъснах във Вон.
Усетих силните му длани да обгръщат талията ми и бях спасена от неизбежния сблъсък с бюрото ми. От неговата уста излизаха достойни за моряк ругатни при вида на напускащия на бегом нападател.
— Добре ли си? — Ръцете на Вон обходиха тялото ми за наранявания.
Отдръпнах се, рязко смутена от това колко силно се нуждаех от утехата му.
— Напълно добре.
— Не си напълно добре, трепериш.
Втренчих се в челюстта му да проверя пораженията. Имаше бледо зачервяване, за което знаех, че на сутринта би изглеждало ужасно, ако не го наложехме с лед.
— Не аз бях фрасната в лицето.
— Защото аз бях тук да го спра. Какво по дяволите… — Стрелна с очи нещо зад гърба ми и се напрегна.
Погледнах през рамо и стомахът ми се преобърна.
Гостите ми се бяха скупчили пред офиса, сънени, разчорлени и разтревожени.
— Наред ли е всичко? — попита госпожа Ингълс, една от повторно гостуващите в хотела ми.