Когато старият хотел беше обявен за продан, ние, силно сплотената общност на дъсчената алея, решихме, че с нас е свършено. Иън Девлин беше единственият човек, за когото знаехме, че ще може да си позволи да го купи.
Но после се появи Вон. Хотелиер с повече пари от Господ и с по-добър произход от повечето, произлизащи от Манхатън. По незнайна причина той купи хотела на еспланадата, събори го и издигна своя сграда.
Хубавото в цялата работа обаче — въпреки модерния облик на хотела му — беше, че на Вон алеята му допадаше точно каквато беше. И дори на мен се налагаше да призная, че явно искрено харесваше и уважаваше Купър. Така че когато Иън застраши бара на Купър, като подкупи някого в общината да откаже подновяването на лиценза за алкохол, Вон се изправи редом с нас, за да прекрати всичко това.
И въпреки факта, че именно тогава ми заяви как не ме харесва, видях онова, което нямах желание да виждам.
Вон Тримейн може и да беше надут, самодоволен, заможен и арогантен бизнесмен, който се смяташе за по-добър от мен, но също така умееше да бъде донякъде благороден, щом си го наумеше.
Нещо повече, той беше нашата защита срещу Иън Девлин.
Купър твърдеше, че Вон е казал нещо, с което го уверил как никога не би допуснал Девлин да навреди по някакъв начин на нашия бизнес на дъсчената алея.
Освен всичко Вон разполагаше с парите да подкрепи подобно изявление.
— Какво? Да не би да имам нещо по лицето? — поинтересува се Вон.
В този момент осъзнах, че се бях потопила в тези негови изумителни сиви очи. Никой нямаше право да има такива очи. Нямаше как да не знае какво причиняват на една жена.
На жените. На другите жени. Не на мен.
— Не — отстъпих встрани, въпреки че с това го правех победител.
— Какво? Без хапливи забележки? Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — наклони глава и се зае да ме изучава настойчиво. На челото му се появи резка. — Наистина изглеждаш малко уморена.
Изпухтях и прекарах ръка през косата си. Мразех, когато анализираше външния ми вид.
— Винаги преливаш от комплименти, Тримейн. Цяло чудо е как по теб не тича тълпа въздишащи жени. О, я почакай, никакво чудо не е.
Той просто ме гледаше, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле, защото ми създаваше усещането, че успява да прозре вътре в мен и да разбере колко нещастна съм и…
— Нищо чудно, че си необвързан — изгледах го по начин, който би накарал топките на по-малко уверен мъж да се приберат обратно вътре. — Изключително студен си. Нямаш какво да дадеш на една истинска жена. Нищо освен пари. И рано или късно те ще осъзнаят, че дори парите не си струват да водиш живот, който не предлага нищо.
Беше жестоко.
Беше наистина ужасно.
И опираше до мен, а не до него.
Мигом ми се прииска да си взема думите обратно, но вече бяха излезли от устата ми.
Аз и проклетата ми липса на филтър между мозъка и устата.
Като че в доказателство на студенината, в която го обвинявах, изражението на Вон стана арктически ледено.
— Необвързан съм, защото го искам, госпожице Хартуел. За разлика от теб, аз съм достатъчно силен да бъда сам, вместо да се задоволявам с посредственост. Но пък сходните се привличат, нали така?
И след този финален удар, удар, за който той нямаше представа, че е улучил право в целта, Вон Тримейн пое по пътя си, сякаш току-що не беше влязъл в ожесточен сблъсък с мен.
За мен той беше недосегаем. Неизменно.
Но пък винаги успяваше да ме засегне.
И болеше.
Мръсник.
Напълно бясна, хукнах в другата посока, обратно към хотела ми, като се стараех да прогоня думите на Вон от главата си и да се отърся от усещането, което беше пробудил у мен.
В крайна сметка не вървеше да съм вкисната и ядосана, като се появях пред Том в шлифер и секси бельо, за да се помъча да вкарам нещата между нас обратно в пътя.
Вон
Не за пръв път Вон едва преборваше потребността да се обърне, да издири Бейли, да падне на колене пред нея и да я моли за прошка.
Никой никога не беше съумявал да го провокира, както Бейли Хартуел. Бяха му казвали далеч по-лоши неща от онова, което излизаше от устата на Бейли, макар и винаги в този така ненавистен пасивно-агресивен и преднамерено любезен маниер.