— Като помогна за организирането на мероприятие? — Гледаше ме невярващо, но личеше, че слуша това, което му казвах.
— Ще се изразя директно.
— А това не беше директно, така ли?
— Тримейн, всички мислят, че ти се смяташ за по-добър от тях. Намират те за абсолютен сухар. Покажи им, че си забавен и човечен. Това ще ти е от полза.
— Да, това определено беше по-директно.
Ухилих му се.
— Просто се опитвам да помогна.
— Като ме наричаш сухар?
— Да.
Погледна ме развеселено и после насочи очи обратно към океана.
Почудих се дали още обмисляше съвета ми, но като заговори, от устата му не излезе онова, което очаквах.
— Въпреки различията ни, надявам се знаеш, че никога не бих изоставил жена в беда. Никога не бих отминал, след като видя, че вратата на хотела ти е разбита.
При скования му отговор аз докоснах коляното му, без да мисля.
— Знам го.
Той сведе очи към ръката ми и аз осъзнах какво правя.
Отдръпнах я рязко.
— Като влязох в офиса, позвъних на полицията, напълно убедена, че Стю не би ме наранил. Просто се появих пред него и му дадох възможност да ме фрасне, а той го направи. Още не мога да повярвам, че ми причини това и сега се налага да го крия от Купър и Джес, за да не решат да го убият, а дори не знам как да скрия нещо от тези двамата…
Бях прекъсната от силната му и топла длан, която обгърна моята.
Погледнах надолу към голямата и мъжествена ръка на Вон, хванала моята малка длан.
— Бърбориш несвързано.
— Правя го понякога.
— Знам. Просто преди никога не е било насочено към мен.
— Този ми навик вбесяваше Том — почудих се дали вбесяваше и Вон.
Отговорът му беше да стисне ръката ми и после да я пусне.
Несвързаното ми бърборене не вбесяваше Вон.
И просто така отново бях обзета от потребността да се хвърля в обятията му.
Може би се дължеше на отново забушувалия при спомена за Стю адреналин, който продължаваше да циркулира във вените ми. Или може би просто бях идиотка, поддаваща се лесно на съблазън от мъже като Вон Тримейн. Или може би, и това беше по-вероятно, бях от типа жени, които са привличани от някой наранен.
Обичах да спасявам хората. Не в стил аз съм чудотворна героиня, която припка наоколо и се притича на помощ. Просто… Толкова много хора нехаят за болката на другите. Прекалено трудно е да се грижим за мъките на някой случаен човек, предимно защото ние самите имаме мъки, с които да се справяме.
Но аз имах близки същества в живота си. Такива, които ме обичаха. Държаха на мен.
Бях от късметлиите.
По света имаше хора като Джес, Далия и Еймъри, които си нямаха никого. И по тази причина аз им предоставях себе си, защото не познавах друг начин, по който да се изправя пред света. Превръщах наранени непознати в мое семейство с надеждата, че така ще им е по-лесно да търпят болката. И да, не беше напълно алтруистично. Липсваше ми моето собствено семейство. Като се отзовавах на онези, които имаха нужда, изграждах за себе си друго семейство, по-близо до дома.
Все още се опитвах с Еймъри.
Предполагам в известен смисъл още опитвах и с Далия.
Не биваше да правя и Вон част от семейството си.
Не биваше.
— Стю ще си плати за тази вечер. — Острите думите на Вон прекъснаха размишленията ми.
Беше придобил свиреп вид. Решителен. Като покровител. Неочакван покровител.
И именно в този миг ме осени нещо.
Може би аз не исках да спасявам Вон.
Може би… Мили боже.
Нима целях Вон да спаси мен?
Почувствах се смутена от перспективата да изпитвам емоции, свързани с Вон Тримейн. Бях ли склонна да захвърля страховете и несигурността, които той извикваше у мен само след една вечер, в която той ми беше демонстрирал меката си страна? Милата си страна. Страстната си страна.
Желаех ли го? Искрено и дълбоко?
Представих си се гола под него, с ръцете му притиснали китките ми към леглото, докато аз му разрешавах да поеме контрол над всичко.
— Да — прошепнах.
О, мили боже, сега вече бях в беда.
— Какво? — Вон се намръщи.
Осъзнах, че съм го изрекла гласно.
Сърцето ми заблъска в гърдите.
— Най-добре да се връщам в хотела… Ще… Ще повървиш ли с мен?