Познавах Джеф. Не ме предупреждаваше, защото беше гадина, далеч не. Предупреждаваше ме, защото… знаеше. Знаеше, че Джаксън е леке и парвеню. Разбира се, че знаеше. Нима провеждаше свое собствено разследване срещу него?
— Малко предизвестие от мен. Сигурно Купър ще се свърже с теб заради поведението на Джаксън от тази сутрин. Двамата с Джесика бяха в хотела, когато се появи заместник-шерифът и Купър не остана особено доволен от чутото.
— Ясно. А сега да се върнем на причината за обаждането ми. Възнамеряваш ли да продължаваш да обвиняваш публично Девлин? Защото аз разполагам с непоклатимо алиби и никакви доказателства. Освен ако не си спомниш нещо от снощи, което да ми е от помощ.
— Не. Казах ти всичко. И между другото Дейна Келърман лъже. Винаги ме е мразила.
— Откъде знаеш, че… — Джеф изруга насред изречението. — Няма значение.
— Чуй, обещавам да не казвам нищо повече публично. Съжалявам за днес. Видях Джак и бях разстроена…
— Е, както става ясно, също и Джак.
— Какво значи това?
— Гост на „Гранд Хотел Хартуел" се обади в полицията. Наложи ми се да пратя униформени, защото Джак се сбил със Стю в ресторанта. Както виждам нещата аз, от магазина за хранителни стоки се е втурнал право в хотела, за да търси Стю. Стю отказа да повдигне обвинения. Или по-скоро Иън. Повярвай ми, Бейли, ако имаше как да използвам реакцията на Джак като доказателство, бих го сторил. Но не разполагам с нищо.
— Джак е ударил Стю? — Не можех да го повярвам. — Задето ме е нападнал?
— Така изглежда. Както и да е, ако не можеш да ми предоставиш нищо повече, не знам какво друго да предприема. Ще се поровя още малко. Ще разпитам господин Тримейн още веднъж. А ти се обади, ако ти хрумне нещо.
— Ясно. Благодаря, шерифе.
— Пази се, Бейли.
Затворихме и аз посегнах към мобилния си телефон, а после си спомних, че беше запратен към стената и трябваше да си купя нов, така че започнах да ровя за стария си бележник с телефонни номера. Открих го захвърлен на дъното на едно чекмедже, но съдържаше нужният ми номер. Само се надявах Кат, сестрата на Купър, да не го е сменила, след като беше изтекло толкова много време, откакто го бях записала.
Тя отговори на третото позвъняване.
— Кат, аз съм.
— Здравей, Бейли, чух какво се е случило. Добре ли си?
— Напълно. Но днес си отворих устата пред Джак Девлин, като обвиних Стю за стореното, а той само се взираше в мен, все едно ме няма. А после, чуй само, шерифът се обади и ми каза, че Джак фраснал Стю. Само минути след като му разясних какви ги е свършил брат му. Какво е всичко това?
— Каза ли на Джесика? Именно Джак я предупреди за лиценза за алкохол на Купър. Нещата се заплитат.
— Какво му става на този човек? И дали е редно да съобщя на Купър? Затова ти се обаждам. Чудех се дали трябва да му кажа.
Тя помълча за малко, а после:
— Да. Преди да се появи Джес… Сигурно бих ти казала не. Но Купър е в добро разположение на духа. И… Нещо с Джак не е наред и това ме притеснява. Според мен дълбоко в себе си Купър също се притеснява. Ясно му е, че в случилото се има скрито нещо повече. Така че, да, кажи му. Не знам до какво ще доведе, ако изобщо ще доведе до нещо, но ми се иска да вярвам, че Джак заслужава прошка.
— Аз също. — И наистина го мислех. Джак да удари Стю заради мен беше белег за стария покровителствен Джак. — Ще кажа на Купър на вечеря днес. С Джоуи не сте се отказали, нали?
— Щом някой друг ще готви, непременно ще сме там. Горкото ми дете не яде нищо хранително, ако не готви друг освен майка му.
Засмях се.
— Тогава до довечера.
Тъкмо затворих телефона, когато вратата на хотела се отвори и Айрис подаде глава вътре.
— Чух какво е станало, ще го убия този Девлин, с Айра се тревожим за теб, така че и ние ще присъстваме на вечерята днес, за да се уверим, че си добре. Трябва да се връщам в ресторанта.
И после вече я нямаше.
Изпълни ме топлина.
Нямах нужда Вон Тримейн да се грижи за мен.
Имах си цял град, който го правеше.
Запътих се към кухнята, надянала удовлетворена усмивка на лицето си и си спечелих подозрителен поглед от страна на главния ми готвач Мона.
— Тази вечер ще сме с двама повече на вечеря.
Тя се вгледа в мен през прекалено големите си очила с черни рамки. Яркочервените й устни бяха стиснати раздразнено. Както винаги вместо шапка на главата си носеше пъстър шал.
— Малко късно ме предупреждаваш.
— Снощи бях нападната. Някои хора всъщност ги е грижа — подкачих я. — Искат да вечерят с мен. Какво мога да кажа? Доста съм уважавана.
Мона ми се усмихна неохотно.
— Хубаво. Ще оставя да ти се размине заради тази работа с нападението. Но не можеш вечно да се измъкваш с него.