— Защо не отидете да я видите? — предложи Купър.
— Аз искам — Айра изгледа жена си войнствено.
Айрис се намръщи.
— Не ме гледай така, Айра. — Обърна се към нас да обясни. — Никога не съм била такава майка и не се меся в делата на дъщеря си, ако тя не го иска.
Купър направи физиономия.
— Може би тя има нужда да го направиш.
— Именно. — Айрис вдигна чашата си към него.
По изражението на лицето на Айрис разбрах, че имаше желание да спори с тях двамата, но беше раздвоена. Колкото до мен, аз се тревожех за старата си приятелка.
— Айрис… Може би все пак е редно.
Тя задържа погледа ми, преди да кимне уклончиво.
— Ще пробваме отново да й звъннем, да направим някакъв пробив. Ако ли не… — Погледна към мъжа си. — Ще отидем при нея.
В отговор Айра просто се протегна към ръката на жена си.
Отклоних очи и ги оставих да преживеят своя си момент интимно, доколкото е възможно, а погледът ми падна върху Еймъри. Тя се взираше във възрастната двойка с така бленуващ копнеж, че изпитах в гърдите си ответна болка.
— Еймъри — усмихнах й се. — Харесва ли ти филето?
Тя рязко отмести очи от Айрис и Айра.
— Какво? О, да. Много е вкусно. Благодаря.
Копнежът се беше изтрил напълно от лицето й, но любопитството ми отново беше пробудено. О, как исках да реша загадката Еймъри Сондърс.
Търпение, Бейли, търпение.
— Поканих и Вон на вечерята — заяви Джесика. — Но той е ужасно зает.
Направих физиономия при мисълта Вон да се присъедини към нас за вечеря и тонът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах.
— Ангажиран е с хотела си в Ню Йорк; няма време да вечеря с нас.
— Ами, да, така е, но беше истински загрижен за теб — отвърна Джесика. — Звънна на Купър наистина рано сутринта, за да ни поръча да те наглеждаме.
Сърцето ми заблъска една идея по-силно, една идея по-бързо и усетих по кожата ми да избива студена пот. Не желаех да говоря за Вон. Наслаждавах се на тази вечеря, защото отвличаше мислите ми от мръсника.
— Знаете ли какво би било истински забавно? — Наложих си да се усмихна. — Фотоалбумите ми. Еймъри и Джес не са ги виждали. Вътре има снимки на Купър, Кат и мен като деца. Ще ги донеса.
Айрис придоби развеселен вид.
— Но ние се храним.
— Можем да вършим и двете едновременно — оспорих довода й и напуснах ресторанта.
Крачех по коридора към офиса си, когато дочух стъпки зад гърба си. Няколко чифта. Мили боже.
Влязох в офиса си и като се обърнах, заварих на прага да стоят Джесика, Далия и Еймъри. Усмихнах се шеговито, за да прикрия внезапното си неудобство.
— Нямам нужда от придружител из хотела си. Или по-точно придружители.
Джесика ме измери с поглед.
— Придоби разстроен вид, задето съм поканила Вон.
— Не е вярно. — О, беше и още как. — Просто се почудих защо би го направила.
Джес направи учудена физиономия.
— Защото снощи ти е помогнал.
Добре. Тази част се мъчех да я забравя.
— Е, какво точно каза той?
— Беше… — Тя се намръщи. — Беше изключително хладен. Дистанциран. Повече от обикновено. Свръхверен на стила си. И така… Какво си направила?
Първата ми реакция беше да зяпна с уста, да тропна с крак също като тийнейджърка и да настоявам да узная защо беше приела, че аз съм му направила нещо. Покрай цялото ми старание да избутам мислите за Вон назад в съзнанието си обаче, бях взела решение да не казвам на никого как Вон ме е отблъснал и колко съм разстроена от това. То щеше да си остане между него и мен.
Не опираше само до гордост. Просто… Колкото и да не исках да спасявам Вон Тримейн от самия него (с ясното съзнание, че в процеса на това ще бъда прегазена), също така не желаех Джесика и Купър да спират да бъдат приятели с него. По техен си собствен начин те се явяваха като балсам за измъчената душа на този вбесяващ човек. Не исках да му отнемам това само защото той беше малодушен мерзавец, според когото аз не бях достатъчно добра, та да има връзка с мен. Достатъчно добра да ме изчука, но не достатъчно добра…
Добре.
Все така съм му бясна.
— Нищо. — Повдигнах рамене, горда от себе си, задето показвах такова равнодушие. Не се славех точно с умението да прикривам емоциите си. — Бях шокирана, че изобщо спря да ми помогне.
— Да, шокирана, но благодарна, нали? — Далия се намръщи към мен.
— Да, мамо. — Завъртях очи и отворих чекмеджето, където държах старите албуми. Хванах няколко и излязох от офиса. — Демонстрирах признателност на Вон Тримейн — уверих ги.
— О, Бейли, миличка. — Една от гостенките на хотела, госпожа Шубърт, излезе от тоалетната и спря щом ни видя. В сините й очи проблесна дяволито пламъче и тя се спусна право в личното ми пространство. — Толкова се радвам, че този красив мъж беше тук да ти прави компания след премеждието снощи. Трябва да заявя, че се чувствах по-спокойна да знам, че той е тук. За в бъдеще обаче не забравяй, че стаята ми е над твоята и чувам всичко. Бяхте доста шумни. — Изкиска се като малко момиченце. — Накара една стара жена да ти завижда. — След като побутна заговорнически брадичката ми госпожа Шубърт се запъти нагоре към стаята си и остави след себе си шокирано мълчание.