И това не му се понрави.
Защото като се случеше това, той мислеше за един-единствен човек.
Тя го караше да се чувства слаб.
Тази му обсебеност от нея… го караше да се чувства слаб.
Негодуваше мъничко срещу нея.
Или пък много.
Но така и не спря да я желае, а нощем, като се строполеше уморен в леглото и затвореше очи, виждаше я под себе си; подушваше парфюма й, усещаше мекотата на кожата й, припомняше си какво е усещането да се движи вътре в нея… и копнежът го караше да се втвърди. Свършваше благодарение на собствената си ръка, стигаше до оргазма с чувство на неудовлетвореност, също като полово съзряващ тийнейджър.
Вон почувства възбуда при спомена за това как тя простена името му, когато проникна в нея за пръв път. Стисна здраво юмруци, решен да мисли за всичко друго, но не и за Бейли Хартуел.
Телефонът зазвъня и той изпита дълбока признателност за повода да се разсее. Протегна се и го включи на високоговорител.
— Да?
— Господине, господин Оливър Спенс е тук да се срещне с вас — чу се гласът на Райън.
Никак не беше изненадан от появата на приятеля си; хвърли поглед към часовника. Беше седем.
— Прати го. И, Райън?
— Да, господине.
— Прибирай се у дома при жена си и детето си.
— Благодаря, господине.
Подсмихна се. Райън демонстрираше професионализъм и почтителност до такава степен, че чак беше забавен. Но само защото Вон успяваше да долови стремежите на младия човек. Той беше амбициозен и умен. Толкова умен, че ако имаше малко повече опит, Вон би го назначил за управител.
Вратата на офиса му се отвори и старият му приятел Оливър влезе сякаш беше собственикът. Оливър влизаше така навсякъде. Умението му да вдъхва чувство за превъзходство се дължеше на привилегированост по рождение. Бяха приятели още от малки, но съзряха като напълно различни мъже. Вон като достоен син на баща си беше преследван от неизменното желание за реализация и успехи, да си изгради име не заради постигнатото от баща му, а благодарение на собствената му целеустременост. Оливър не беше работил нито ден през живота си, след като на осемнайсет получи насълзяващ очите с размерите си попечителски фонд. Беше достатъчно умен обаче да прави добри инвестиции, вместо да пилее парите.
Честно казано той не беше от типа мъже, които се радваха на уважение от страна на Вон, но дори така Вон го харесваше. Оливър беше чаровник и лоялен приятел. Той беше единственият, отишъл да го посети в Хартуел, и единственият, който се интересуваше от него сега, когато беше загърбил социалния си кръг в Манхатън.
Освен това Оливър познаваше всички. Беше от полза да си приятел с такъв човек, защото правеше свързването с точните хора толкова по-лесно за Вон. Всъщност ако не беше Спенс, вероятно на Вон дори не би му хрумнало да купи хотел на дъсчената еспланада в Хартуел. В продължение на години семейство Спенс бе притежавало имение в района, където сега Вон имаше къща. Продадоха имението преди години, но Оливър, който като млад мъж беше прекарал не едно и две лета в Хартуел, получи информация за продажбата на хотел на дъсчената еспланада. Това го наведе на мисълта, че това може да е рентабилна бизнес перспектива за Вон. Веднъж щом Вон пристигна в Хартуел да огледа имота, това беше. Нещо в града мигом го заплени. Животът беше пълна противоположност на този в Манхатън. Земен, преливащ от енергия и същевременно непретенциозен, а освен това атмосферата на дъсчената алея беше невероятно утешаваща.
Оливър беше онзи, на когото да благодари за появата на „Парадайз Сандс". Харесваше приятеля си предимно заради това, че не правеше проблем от липсата му на интерес към стабилна връзка. Докато Вон беше заклет ерген, Оливър беше за серийната моногамност. Беше се сгодявал най-малко пет пъти, доколкото помнеше Вон. Влюбваше се с лекота и със същата лекота разлюбваше.
Като беше необвързан, беше добра компания за свалки.
Също така умееше да отвлече вниманието му.
— Чух, че си се върнал. Носят се слухове за това място. — Оливър му се ухили.
Вон проскърца със зъби. Едно от нещата, които не харесваше у Оливър: страстта му към клюките.
— Нима?
— Нещо за това как корабът бил на косъм да потъне, докато добрият капитан не се притекъл да го спаси.
— Нямам представа за какво говориш.
— Разбира се, че нямаш. Както и да е… — зарея поглед из офиса с отегчение. — Аз дойдох да спася теб.
В момента Вон не беше против да бъде спасен.
— Какво имаш на ум?
Усмивката му беше пакостлива.
— Срещам се с балерина. Вон… Дявол го взел. Какви неща само умее това момиче в леглото. И има приятелка.
При мисълта да легне с непозната нещо мрачно и грозно стисна гърдите му.