Вон се пребори с налегналия го задух, защото имаше нужда от нещо, от каквото и да е, което да го спаси от увлечението му.
— Какъв цвят е косата й?
— На приятелката ли? — Оливър се намръщи. — Руса, струва ми се. Защо е от значение?
— Няма причина — промърмори, изключи лаптопа си и се избута назад от бюрото. — Само без червенокоси.
— Защо не?
Вон пренебрегна любопитния и преценяващ поглед на приятеля си и повдигна рамене.
— Загубих интерес към тях.
Оливър се засмя и прегърна приятеля си през раменете.
— Хубаво. Чакай само да се запознаеш с Татяна, Тримейн. Истинска богиня в леглото. Нямах представа, че е възможно да чукаш жена в толкова много пози и довери ми се, през годините съм провеждал активни проучвания…
Приятелят му продължи да дърдори, като го забавляваше да изрежда плюсовете от това да спиш с балерина от световна класа. Но Вон вече не го чуваше. Не можеше заради бученето на кръвта в ушите му.
Сърцето му протестираше.
Как би могъл да докосне друга жена, когато се чувстваше така по отношение на Бейли?
Звучиш като женчо.
И именно заради това тази вечер щеше да се остави да бъде погълнат от проклетата балерина и да забрави за червените коси на Бейли.
Бейли
Оказа се, че нападението на Стю беше началото на седмица, пълна с гадости. Еймъри изникна в хотела в деня, след като момичетата научиха за „отношенията" ми с Тримейн с нещо, за което скоро щях да установя, че е кафе от съжаление.
Може да попитате какво е кафе от съжаление.
Такова, което ви се поднася със състрадателно изражение на лицето и думите:
— Исках да бъда добра приятелка и да те уведомя, че Вон е заминал за Манхатън.
Чутото ме накара да се вцепеня и докато отговорът ми беше просто „О", когато поемах чашата кафе, но не и съжалението, вътрешно редях обидни имена срещу него. Някои дори не знаех, че са в речника ми.
При липсата ми на реакция Еймъри просто ме изгледа с очи на тъжно пале.
Очите на тъжно пале бяха нещо вбесяващо дори при симпатичен човек като нея.
— Не ме е грижа — троснах се.
Нямаше вид да ми вярва.
— Ако имаш нужда да поговориш с някого, само кажи.
И може би, защото беше Еймъри, а тя проявяваше по-малко настоятелност и натрапчивост, отколкото да речем мен, все пак извиках след нея, докато си тръгваше:
— За постоянно ли е? Тримейн завинаги ли си е заминал?
Приятелката ми се усмихна тъжно.
— Не знам. Но според служителите в „Парадайз Сандс“ ще отсъства за известно време.
Повдигнах нехайно рамене.
— Добре.
На Еймъри не й минаваше номера с моята нехайност, но точно както очаквах, не се захвана да ме притиска. Вместо това ме остави да отпивам от кафето и да започна да смилам идеята за Хартуел без Тримейн.
— И за Тримейн без сърце — изпухтях сама на себе си и ужасена от звученето на тези думи, усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Преглътнах ги някак заедно с голяма глътка кафе, но болката, обидата от отблъскването, завладя цялото ми тяло.
Видях Том, докато правеше секс с друга жена и пак не изпитах такава болка.
Толкова типично за мен — просто така подвластна на импулса да предоставя частица от себе си на мъж, когото дори не харесвах. Да видя у него нещо, което си струваше да бъде обичано.
— Ти заслужаваш нещо по-добро. — Заех се отново да преглеждам прилежно молбите за поста на управител.
Не бях напреднала много, когато телефонът на хотела звънна.
— Значи не ти хрумна, че майка ти и баща ти може да искат да узнаят, че са те нападнали в хотела? — прокънтя гласът на баща ми в мига, щом вдигнах.
По дяволите.
Отлагах да информирам родителите си, защото нямах желание да се справям с последиците. Но не беше редно да крия от тях.
— Съжалявам, татко.
— Така и трябва — обади се мама. — Трябваше да го научим от Джаклин.
Кметицата. Най-добрата приятелка на мама. Разбира се.
— Съжалявам, мамо.
— Ще хванем самолет при първа възможност — отсече татко.
— Не. — Обичах родителите си, липсваха ми, но последното, от което се нуждаех, беше хаосът, който водеха със себе си. Не беше заради татко. А заради мама. Тя ме обичаше, гордееше се с мен, но и тя като мен нямаше филтър между мозъка и устата. Щеше да се разхожда из хотела и да критикува всичко, защото се различаваше толкова много от нейния вкус. А после щеше да се опитва да го „оправи". Не ми трябваше и този стрес след всичко станало. Нещо повече, баща ми беше прекалено прозорлив, що се отнасяше до мен. Само от един поглед щеше да усети, че страдам заради нещо или някого.