— Не го правете — настоях. — Наистина съм съвсем добре и шериф Кинг вече се зае със случая.
— Не ти ще решаваш дали да дойдем, или не — писна майка ми.
— Татко, изключи високо…
— Да не си посмял, Арън!
Чу се прещракване и после гласът на баща ми вече звучеше по-меко и по-тихо.
— Изключих ГО.
— Арън, това не е честно! — чух да протестира майка ми. Продължи да крещи, но от по-далече и накрая заглъхна.
— В бърлогата си съм — обясни татко. — Можеш да говориш свободно.
— Сигурно мама ще е бясна и на двама ни, задето я изключихме от разговора, само че, татко… Знаеш, че я обичам… но в момента не мога да се натоваря и с нейното присъствие тук. Разправям се с полицията във връзка с Девлин, затрупана съм до лакти с молби за поста на управител и още се мъча да се възстановя след като с Том…
— И майка ти ще негодува срещу промените в хотела и ще се опитва да оправи нещата — добави с въздишка татко.
Усмихнах се, защото обичах баща си и това, че разбираше всички ни така добре.
— Да. Именно. Ще ми дойде в повече.
— И какво се очаква да правя аз? Просто да си седя тук във Флорида и да се тревожа за детето си?
— Всичко ще бъде наред. Джесика и Купър се грижат за мен. Почти целият град се грижи за мен. Както знаеш, много съм обичана. — Потрепнах на последното, защото както ставаше ясно, не чак толкова обичана от някои хора.
— Не ми се струва редно да не дойдем при теб.
— Нека направим компромис. Нека сложа всичко тук в ред. Просто ми дай няколко седмици и после, ако още искате да дойдете, направете го. Не че не ми липсвате. Знаеш, че тъгувам за вас.
— Знам, Черешке — въздъхна. — Добре. Ще ти дам няколко седмици, но ако се случи нещо, което не ми е по вкуса, пристигам, без да ме е грижа дали си в състояние да понесеш властното поведение на майка си, или не.
Скоро след това приключихме и оставих бедния човек да търпи последствията от това, че изключихме мама от разговора. После отново се съсредоточих върху молбите. Всъщност се ангажирах с работа възможно най-много, за да не си оставям време да мисля за друго освен за хотела.
Но в деня, когато открих, че Вон е прекосил няколко щата, вероятно за да избяга от случилото се между нас, шериф Кинг цъфна в хотела с още неприятни новини.
— Съжалявам, Бейли. Не мога да повдигна никакви обвинения срещу Стю. Ще държа обаче нещата под око. А ти ме уведоми, ако Девлин започнат да те тормозят.
Не ми стигаха думите да опиша безсилието, което изпитах в този момент. Несправедливостта. Прииска ми се да издиря Дейна и Стю, да я ошамаря, задето е такава предателка и да сритам него така здраво в топките, че да спася света от вероятността да се възпроизведе.
Не изразих тези си мисли или разочарованието си гласно.
— Ами Джаксън?
Кинг присви очи.
— Остави това на мен.
И след тази доста привлекателно успокояваща вметка (мъжествеността му беше наистина внушителна) добрият шериф ме остави да се терзая.
Можете да си представите как се чувствах, след като върху главата ми се струпваше гадост връз гадост, когато същата вечер в хотела ми се появи Рекс.
Рекс Макфарлън. Същият онзи Рекс, на когото се обадих и когото унижих, като споделих съкрушителното си откритие, че половинките ни правят секс. Възнамерявах да му се извиня, но при всичко друго, случващо се в живота ми, забравих. Потресаващо, но самата истина.
Бях убедена, че седмицата ми е на път да стане още по-противна.
Подготвих се за предстоящото, напуснах мястото си в зоната на рецепцията, където почиствах от прах рамката на камината и изминах разстоянието до мястото, където стоеше той, взрян в камбанката на бюрото за регистриране на гости.
— Рекс?
Той се обърна към мен.
И се усмихна.
— Бейли.
Изненадах се от тона му и застанах до него.
— Защо си тук?
Този път усмивката му беше тъжна, когато очите му обходиха лицето ми. В началото, като се запознахме, сметнах Рекс за прекрасен, защото ми напомняше за тийнейджърското ми увлечение Джош Хартнет. Беше мургав и висок също като него, очарователен и сладък. Беше изключително сладък двайсет и четири годишен млад мъж.
— Аз… Ъъ… — натика ръце в джобовете си и се прегърби, все едно се чувстваше неудобно. — Предполагам, че дойдох, за да поговорим.
— Заради онова, което направих ли? Задето ти позвъних просто така? Защото имах намерение да се свържа с теб и да ти се извиня. Не разсъждавах трезво; тъкмо се беше случило, току-що ги бях заловила и погледът ми падна върху чантата й. Измъкнах телефона й и ти звъннах. Беше лоша постъпка и не биваше…
— Бейли — прекъсна дърдоренето ми той. — Всичко е наред. Може да не е бил правилният начин да го сториш, но е добре, че го направи. Имам предвид да ми кажеш. Благодаря ти.