Втренчих се в нея и отворих уста, но от нея не излязоха думи.
Тишината в помещението беше оглушителна.
А после аз изстенах:
— Боже, това наистина звучи налудничаво.
— Аха.
— Не е така налудничаво, както изглежда — уверих ги. — Тази работа с Рекс е само платонична. Той се нуждаеше от някого, с когото да поговори, да намери начин отново да вярва на хората, и аз му го предложих.
— Да, защото не можеш да се спреш. Трябва постоянно да спасяваш хората — изтъкна Джесика. — Но поспря ли да анализираш как се чувстваш ти? Като за начало: Вон. Изобщо не вярвам, че си преглътнала случилото се между вас.
Нямах никакво желание да засягам темата и побутнах едно сватбено списание към нея.
— Хей, не сме се събрали да ми правим психоанализа. Тук сме да говорим за сватби.
— Вон се е върнал — обяви неочаквано Джесика. — С Купър ще се срещнем утре с него, за да уточним финални подробности за сватбата.
Сърцето ми заблъска бясно при мисълта да го видя отново. Имах чувството, че е минала цяла вечност от последния ни разговор. Споменът от нощта ни заедно, макар и съвсем жив, изглеждаше ужасно далечен.
Беше по-лесно, като го нямаше.
Болката се беше поуталожила.
Знаех го със сигурност, защото при мисълта да го видя отново изпитах пареща болка.
Прикрих мъката си и повдигнах рамене.
— Тогава май е по-добре да се захващаме да изберем роклите. Остават ни само няколко седмици.
— Ето, видяхте ли? — Далия размаха до половина изядената си поничка в моя посока. — От това съм разтревожена. Лъжеш! А това не ти е присъщо.
— Права е — съгласи се Джесика. — Винаги казваш какво се случва в главата ти. Фактът, че не го правиш, сочи, че има за какво да се притесняваме.
У мен започна да се надига паника, задето се бяха съюзили срещу мен, водени от любяща, но вбесяваща загриженост.
— Момичета. — Еймъри беше колебливо твърда. — Оставете Бейли на мира. Голяма жена е и ми се струва, че умее да се грижи за себе си доста добре. Ако тя има желание да говори, ще го направи. Но не е така и според мен е редно да я оставим и да се придържаме към шаферските рокли.
Смаяна, че спасението ми беше дошло от толкова изненадващ източник, единствено успях да зяпна към Еймъри, а смъмрените Джесика и Далия насочиха вниманието си към роклите.
Загложди ме чувство на вина.
От момента, в който се запознах с тези жени, си проправях път в живота на всяка, твърдо решена да ги превърна в свое семейство. Проявявах любопитство. Бях натрапчива. И макар да се дължеше на доброжелателство, все пак го бях правила.
Включително и с Еймъри.
Бяха ми разкрили съкровените си тайни (е… Еймъри щеше да го стори някой ден) и заслужаваха в замяна същото доверие.
— Не искам да го мразите — промълвих. Когато ме погледнаха учудено, срещнах взора на Джесика. — Вон ви е приятел.
Тя присви очи.
— Какво е направил по дяволите?
— Нищо. Не е давал обещания или… Аз… Аз проявих глупост. — Забих поглед в масата и наблюдавах как пръстите ми се преплетоха. — Винаги съм била привличана от него, но не исках да е така. Всичко стана заради цялата тази история „девойче в беда". — Изсмях се глухо. — Показах се като предателка към моя отбор. Коленете ми поддадоха в мига, щом мъж ми се притече на помощ. И… Убедих сама себе си, че го е грижа за мен.
— Наистина го е грижа за теб — настоя Джесика. — Убедена съм в това.
— Стори ми се, че го долових в очите му, като бяхме заедно. Но когато всичко свърши, той стана от леглото ми и заяви, че е било грешка, а аз осъзнах, че онова, което съм разчела, е било задоволството му.
Далия изруга под нос.
— Живях прекалено дълго с убеждението, че не заслужавам нещо специално и като се разделих с Том си обещах, че ще се целя по-високо. Вон ме накара да се чувствам като втора ръка. Наложително е да избягвам човек, който ме кара да се чувствам по този начин.
— Грешиш за Вон — отсече Джесика. — Той държи на теб. Просто… По някаква причина се бои.
— Ако си права, това значи да се забъркам с мъж, който не знае какво иска. Няма да тръгна след някой с толкова много проблеми.
— Но с радост ще се занимаваш с проблемите на Рекс? — предизвика ме Джесика.
— Рекс е просто приятел — повторих. — Не е противопехотна мина, която се кани да избухне. Вон обаче е. Моя лична противопехотна мина. Не знаете… Дори аз не знам… Просто… От неприязън към него стигнах дотам да го погледна в очите и да си кажа: Иха, не мога да повярвам, че през цялото това време е бил пред мен. — Очите ми запариха от сълзи. — За миг реших, че този мерзавец е „избраният". И докато в моята глава се въртеше това, той просто си тръгна. Знаете ли колко унизена се почувствах? Колко глупава ме накара да се чувствам?