Обърсах нетърпеливо сълзите, който се бяха стекли по бузите ми, а Еймъри хвана свободната ми ръка. Позволих й да я стисне силно.
Лицата на Далия и Джесика бяха изопнати от емоции.
— Не му се сърди, Джес. Моля те. Ти и Купър сте му приятели и той има нужда от вас.
— Защо изобщо те е грижа?
— Защото той не ми е обещавал нищо — повторих. — Направи опит да си тръгне, а аз му се натиснах. Накарах го да мисли, че е само секс. Всеки нормален мъж би сторил същото. Не е виновен, че според мен беше нещо повече.
— Това е пълна каша — изръмжа Далия.
— Не. Просто едно от онези неща. — Прекратих разговора и си пожелах да можех също така лесно да се отърва от чувствата си. — И така, може ли да гледаме рокли?
Приятелките ми останаха смълчани за миг.
Джес посочи към рокля в едно от списанията.
— Можем да изключим розовото. Не искам розово.
— Хубаво. — Изпитах облекчение по много причини. — Розовото не си отива с косата ми.
15
Бейли
Беше официално: бях идиотка.
Как иначе бих обяснила факта, че стърчах в лобито на хотел „Парадайз Сандс" с ясното съзнание, че съм била манипулирана от една сватовница?
Джесика ми беше позвънила същата сутрин.
— Имам нужда да ни придружиш с Купър днес. Искам мнението ти за тържеството.
Аха. Добре. Надушвах номер. Само дето това беше единствено в главата ми.
— О. Ясно. Да, разбира се — отговорих.
Още тогава ми беше трудно да повярвам, че думите изобщо излязоха от устата ми. Едва вчера бях така убедена, че отсъствието на Вон е добро за мен. Но се оставих Джес да ме манипулира… защото исках да го видя. Исках да съм способна да бъда в присъствието му и да се чувствам нормално. Да бъда силна. Да му дам да разбере, или поне да го накарам да мисли, че не ме е надвил, че не бях ни най-малко унижена.
Плюс това се нуждаех от разсейване. Предишната вечер се разхождах с Рекс и той пусна бомбата как бил привличан от мен. Макар и поласкана, също така малко се постреснах. Исках да продължим приятелството си, но не желаех да го подвеждам. Така че споделих с него за Вон и му обясних как още се опитвам да го превъзмогна.
В отговор Рекс настоя да останем приятели. Заяви, че можел да ме чака.
Звучеше доста убеден.
Аз не бях.
Джесика ме преведе през хотела до балната зала, където щеше да бъде устроено тържеството. В мига, щом пристъпихме през двойните врати, всичко, което Джесика ми беше описвала, дойде на мястото си. Щеше да е наистина ефектно.
— Не мога да повярвам, че успя да организираш сватба за три месеца. Това не бива дори да е възможно.
— Не, не бива — прозвуча зад гърба ми познат глас.
Сърцето ми започна да препуска, а аз се завъртях на пети, за да се озова лице в лице с Вон. Той беше облечен в обичайния си костюм, косата му беше перфектна, всичко у него беше перфектно.
Тялото ми реагира на гледката и ме заляха спомени от онази нощ.
Дявол го взел!
Мразех, задето беше способен да ме кара да се чувствам така.
Само физическо привличане е. Нищо повече.
Сивите му очи бяха така трудни за разчитане. Ще ми се да знаех какво се случваше в главата му.
О, да, разбира се, само физическо привличане е.
— Изненадан съм, че Вивиън е смогнала да сглоби всичко — допълни той и прекрати вътрешната ми война със самата себе си.
Знаех, че Вивиън е хотелският организационен мениджър и сватбен координатор на Джесика.
— Мислех, че наемаш само най-добрите — отбелязах предимно, за да го накарам да погледне към мен.
А после се почудих за причината изобщо да го искам, защото сивите му очи се взряха в мен с плътско познаване. Виждал съм те гола, крещеше погледът му.
Е, ти сама пожела да можеш да разчиташ мислите му. Внимавай какво си пожелаваш.
Пренебрегнах тръпките, пробягали надолу по гръбнака ми.
— Госпожице Хартуел.
Върнали сме се на госпожица Хартуел значи? Страхотно. Е, тази игра и аз я умея.
Въпреки че усещах как се случва и се ненавиждах заради това, преобърнах се в сърдита тийнейджърка в отношението си към него.
— Изненадана съм, че се върна. Всички решихме, че си си тръгнал. Завинаги.
— Пожелателно мислене ли, госпожице Хартуел?
— Пет пари не давам тук ли си, или те няма, Тримейн.
— Много си заета с новото си гадже ли?
— Какво?