Не приемах насериозно нищо от изпълнението й. От мига на раждането си сестра ми се беше усъвършенствала в изкуството на престорения плач. Толкова пъти беше вкарвала в беда брат ни Чарли и мен с помощта на същия този престорен плач. Родителите ни бяха единствените идиоти в къщата, които му се връзваха.
Ако трябваше да съм честна, тя беше доста талантлива.
— Не плачи — изсумтях и се затътрих към нея. Обвих ръце около кльощавото й тяло и направих загрижена физиономия заради това колко крехка я почувствах. — Хайде, хайде.
— Недей. — Отбута ме леко. — Ще ми разбъркаш косата.
Завъртях очи.
— Хубаво. Ще повикам да те закарат в къщата ми. Можеш да спиш на дивана.
— На дивана? — Придоби ужасен вид.
— Имам само една спалня.
— Тогава леглото ще е за мен.
Втренчих се невярващо в нея.
— Малко сестриче, мама и татко ги няма тук. Сега това е моя територия и ако се прибера у дома и те заваря в леглото си, ще те извлека от него за тази твоя хубава права коса.
— Станала си жестока — изпъшка тя.
— А ти не си се променила дори мъничко.
Пет минути по-късно двете с Ейдън помогнахме на таксиметровия шофьор с багажа, докато сестра ми крещеше неща от сорта „Пази колелцата на този куфар. Струва повече, отколкото изкарваш годишно." и „Не разпъвай така тъканта. Наясно ли си колко ще струва тази чанта след пет години?".
Когато с Ейдън се изкатерихме омаломощени по стълбите, имахме вид сякаш бяхме ходили на война.
— Значи това е сестра ти — отбеляза иронично помощничката ми.
В този момент нещо в цялата ситуация ми се видя изключително комично и избухнах в истеричен смях, като ми се наложи да спра по средата на стълбите. Свлякох се на земята, а смехът на Ейдън се прибави към моя.
Хилихме се, докато не ни заболяха коремите и от очите ни не потекоха сълзи.
Обърсах ги и едва си поех въздух.
— Не е смешно, обаче е смешно.
— Не си я спомням. Човек би помисли, че ще я помня. Винаги ли е била такава?
— Общо взето. Но сега е по-зле. Посвети последните осем години да пътува по целия свят, като се прехвърляше от един богат мъж на друг. Много я бива със заможните татенца. Не чак толкова в това да се държи като свястно човешко същество.
— Според теб сериозна ли е за хотела? — Ейдън звучеше притеснено.
Истината беше, че не знаех. Беше ми ясно единствено, че където се появеше Ванеса, следваше разруха.
— Не знам. Знам само, че докато не си припомни колко й беше скучно да живее тук, ще остане около нас. Нямам представа за колко дълго.
— Тя ще представлява ли проблем?
— Не, ако аз съм в състояние да попреча. Ако се появи тук и започне да ти дава нареждания или да прави опити да внася промени, искам да науча незабавно.
— Тя представлява проблем — заключи Ейдън.
— Няма да я оставя да те тормози.
— Шефе, през последните години работих на някои противни места и това не е едно от тях. Не съм имала по-хубав пост от този и няма да позволя на някаква мършава псевдо светска лъвица да ме стресне. Без да се обиждаш.
— О, никак дори не се обиждам. Аз бих я нарекла нещо по-лошо.
Засмяхме се и аз се отпуснах срещу Ейдън.
— Слава богу, че си тук.
— Ще преминем през това заедно.
Успокоих се, че Ванеса няма да подплаши мениджърката и се върнах обратно в хотела. Ейдън отиде да говори с Мона за вечерното меню, а аз забързах към райския покой, предлаган от офиса ми. Затворих вратата след себе си и затворих очи.
Далеч не бях толкова спокойна, колкото показах пред Ейдън.
Ванеса Хартуел беше последният проблем, от който имах нужда. Знаех, че съществува само един човек, който да ме разбере, и му позвъних.
Брат ми вдигна на четвъртото позвъняване.
— Здравей, Бейли. Какво има?
— Ванеса е тук. В хотела. Просто се появи. Твърди, че искала да помага за управлението му.
— Какво? — звучеше също така шокиран, както се чувствах аз.
— Заяви, че страстта й към пътешествията е угаснала и иска да започне да приема отговорностите си по-сериозно.
Чарли изруга.
— Разкарай я от там. Незабавно.
— И как предлагаш да го постигна?
— Издири богат мъж, овеси го на въдица и го размахай под носа й.
Изсумтях и после почувствах вина.
— Може би е редно да й предоставя шанс. Сестра ни е.
— А също така е разглезена, себична и мързелива лигла.
— Може да се е променила.
— Видя ли ти се променена? Защото на последния Ден на благодарността никак не ми създаде такова впечатление.
— Видял си я миналия Ден на благодарността?
— Да, беше в Щатите и дойде да ме посети.
Пробуди се стара обида.