— Не дойде да види мен, мама или татко. — Малка глезла. — Знаех си. Никога не ме е харесвала.
— Не го приемай лично. Според мен по-скоро целеше да избегне Хартуел, отколкото вас тримата.
— Е, сега не избягва нито Хартуел, нито мен — изстенах. — Чарли, какво ще правя?
— Мисля, че ти предложих решение на този проблем.
— Мама и татко биха ме посъветвали да й дам шанс.
— Защото мама и татко я обичат безусловно и не виждат в нея малката интригантка, която е.
— Може би трябва да престанем да й позволяваме да бъде такава. Може би ако й позволя да работи в хотела, ще успея да я науча как да се труди упорито и да цени стойността на полаганите усилия.
Чарли се изсмя.
— Всеки заслужава шанс. — Оказах се в позицията да споря в полза на решение и ситуация, които можеха да се окажат пагубни за мен.
— Винаги си била по-добър човек от мен, Бейли. Хубаво. Позволи й да пробва да работи там. Но този хотел е любовта на живота ти и е причината да мога да водя жена си на хубава почивка всяка година, така че ако Ванеса направи една погрешна стъпка, искам да й сриташ задника и да я натовариш на самолета за някъде далеч. Или в противен случай аз ще пристигна и ще го свърша лично. Ванеса винаги е създавала само неприятности. И последния път като проверих, нищо не беше различно. Не е там по причините, които изтъква. Предположението ми е, че поредицата от богати татенца е секнала. Тя ми е сестра и дълбоко в себе си винаги ще я обичам, но е изключително користен човек, Бейли, и ще предприеме нужното, за да е щастлива. Дори това да значи да направи теб нещастна.
Предупреждението на брат ми не спираше да звучи в ушите ми. Върху плещите ми беше легнало мъчително бреме. Истината беше, че не харесвах сестра си особено много и ми липсваше само когато я нямаше. До мига, в който не се появеше отново. Сега, като бях изправена пред нея и сложните ни отношения, не желаех нищо друго така, както да открия ъгъл, в който да се скрия.
Първо Том.
После Вон.
След това Рекс.
И сега Ванеса.
Напоследък красивият малък Хартуел беше станал истински хаос.
16
Вон
Еймъри не се изчерви изобщо, докато приготвяше кафето, което поръча за него и Купър, макар че вечната й необщителност си беше там.
Вон обаче долавяше, че необщителността й този път не се дължи на свян, а по-скоро на гняв. Беше ядосана на него. Личеше от начина, по който беше стиснала красивите си устни, и от факта, че избягваше очите му, не защото се срамуваше да го погледне, а защото не желаеше да го вижда.
Няколкото думи, които обели, бяха сухи и кратки.
Като „ето", когато му подаде кафетата.
Вон беше смаян.
— Какво дължа?
— Обичайното — отговори тя.
Той й подаде парите и се подсмихна сам на себе си. Честно казано, намираше гнева й за освежаваща промяна след свенливостта й. Може би все пак Бейли й влияеше.
О.
Бейли.
Разбира се.
— Казала ти е — отбеляза и взе кафетата от бара.
Еймъри се втренчи в касовия апарат.
— Моля?
— Бейли ти е казала, че правихме секс.
Очите й се насочиха към неговите.
О, ето я и нея.
По бузите й изби червенина.
— Да.
— И ти си ми ядосана.
— Тя ме помоли да не е така — отвърна Еймъри. — Но да. — Прехапа устна, все едно не можеше да повярва, че е изрекла думите.
Всичко, което чу Вон беше „тя ме помоли да не е така". Биваше си я тази Бейли Хартуел. Замени стремежа си да съсипе репутацията му, когато не го заслужаваше, с опити да предпази репутацията му, когато отново не го заслужаваше.
— Аз допуснах грешка. И се извиних.
Тя му кимна сковано. Значи не му беше простено.
Вон въздъхна и си тръгна. Тъкмо беше отворил вратата, когато до ушите му долетя нежният й глас.
— Накара я да плаче.
Думите го пронизаха по болезнен начин, който още го изненадваше. Неспособен да каже, каквото и да било, знаейки, че направи ли го, емоциите му ще лъснат, той продължи да върви.
В негово присъствие Бейли се показваше толкова борбена и смела, че понякога той забравяше за ранимата и емоционална жена, която се крие под всичките бодли. Беше се запознал с тази й страна, но си позволи да забрави за съществуването й, защото в противен случай се връщаха спомени, които го измъчваха.
Напомнянето от страна на Еймъри беше като нож в сърцето.
— Изглеждаш ужасно. — Купър отвори вратата на бара и пое кафето си. Отстъпи настрана, за да пусне Вон да влезе.
— Усещам го.
— И какво те води насам? Не че възразявам.
Очите на Вон обходиха празния бар.
— Сами ли сме?
— Да, обаче Джесика не приема особено добре да се натискам с други.