— Защо не ви въведа вътре и можете да говорите с рецепционистката?
— О — нацупи се тя. — Не можете ли вие да ми услужите? Лично? — отърка върховете на пръстите си в ревера му.
Вон почувства усилваща се паника и бързо се освободи от хватката й.
— Това не ми се вижда професионално.
Последното, от което се нуждаеше, беше до ушите на Бейли да стигнат слухове, че е флиртувал със сестра й. Нямаше да е първият случай, когато да се озове забъркан с две сестри и като се има предвид как катастрофално завърши всичко предишния път, наистина не беше в настроение да разиграе повторно този сценарий.
Може и да беше кокетната златотърсачка, но Ванеса Хартуел също така беше достатъчно интелигентна да схване ситуацията. Цялото й излъчване мигом се промени. Кокетничеството изчезна и тя изправи гръб.
— Е, и без друго не знам дали ще ми пасне. Привикнала съм на определена класа. Може би „Гранд Хотел Хартуел" ще е по-удачен за мен.
Той се подсмихна.
— Ами, „Парадайз Сандс" има пет звезди, а „Гранд Хотел Хартуел" е с четири, така че сигурно сте права. Той ще ви пасне по-добре.
Тя зяпна смаяно от обидата му, а Вон пое към хотела си, като се смееше сам на себе си.
И после му хрумна нещо. Не беше ли казала Бейли, че брат й и сестра й нямат никакъв интерес към хотела? И че не поддържа кой знае какви отношения с Ванеса?
Тогава какво правеше тази жена в Хартуел?
И колко ядове се канеше да създаде на Бейли?
Вон се начумери при тази мисъл. Тази година на Бейли й се събра достатъчно, без сестра й да й създава проблеми.
Обърна се и завари Ванеса да гледа злобно. Не обърна внимание на това.
— Какво правите тук?
Тя скръсти ръце пред огромния си бюст и вирна брадичка предизвикателно.
— Какво ви влиза в работата?
— Грижа се всичко, случващо се на дъсчената еспланада, да ми влиза в работата.
Ванеса повдигна вежда заради враждебния му тон.
— Ами, тогава е добре да знаете, че възнамерявам да участвам по-активно в управлението на хотела ми.
— Имате предвид хотела на Бейли.
Нещо в изражението й се промени.
— Хотелът е и мой. И честно казано, от онова, което виждам, Бейли е оплескала нещата до крайност. Интериорът е плачевен, а жената, която работи за нея… ами… налага се да си тръгне. Ще приведа мястото до отлична форма за нула време. Ще ви накараме да се поизпотите, вие с вашия петзвезден хотел.
Заболя го заради нападките й срещу „Хартс Ин" и незачитането на усилията, вложени от Бейли.
— Може да е минало известно време, откакто сте живели тук, госпожице Хартуел, но съм убеден, че помните колко е харесвана сестра ви в този град.
— О, помня — изсумтя. — Любимката на всички. Малката пикла беше доста популярна.
Той присви очи.
— Ако й създавате проблеми, ще изхвърчите оттук така бързо, че няма да разберете какво се е случило.
— Моля? Това заплаха ли беше?
— Както вече казах, Бейли има много приятели и много хора държат на благополучието й. Тази година й се събра достатъчно и без вие да й създавате проблеми.
— Иха. Нищо не се е променило. Все така успява да омае всички. Боже — завъртя очи. — Същият сте като нея. Отегчителен и праволинеен.
— Сигурно сте права. А сега си вървете.
Ванеса отвори уста да спори, но Вон не проявяваше интерес да влиза в конфронтация с нея. Интересно, че със сестра й никога не успяваше да устои да го направи. Всъщност дори му носеше наслада. Отдалечи се, преди Ванеса да е успяла да каже още нещо.
Наруга сам себе си, задето я беше предупредил да не създава ядове на Бейли.
— Дявол го взел — просъска, влезе в офиса си и се строполи на стола си. Ето го отново, изразходваше енергия за жена, която дори не беше неговата жена.
Купър имаше право.
Отпусна глава в шепите си и изръмжа.
— Направи избор, Тримейн.
17
Бейли
— Наистина не се налага да го правиш. — Почувствах се ужасно виновна, докато Рекс се въртеше из кухнята ми и приготвяше вечеря. Беше цъфнал в хотела с торби, пълни с покупки, без никакво предупреждение и настоя да ми сготви вечеря.
Ейдън, според която бях луда, задето не му предоставях шанс, настоя да вечерям с него и да оставя хотела на нейните грижи.
И именно това направих. Сега пеперудите в стомаха ми пърхаха като обезумели.
— Чувствам се, все едно това е среща — избъбрих. — А вече го обсъдихме, нали така?
Рекс ми хвърли поглед през рамо и се ухили.
— Да. Обсъдихме го. Не се тревожи. Наясно съм, че не е среща.