Беше горещ ден, така че първото в дневния ни ред беше сладолед от щанда на Айрис и Айра. За мое удоволствие заварихме Айрис и Айра да обслужват не кого да е, а Анита и Стария Арчи. Не бях виждала Анита от месеци.
Удоволствието ми беше помрачено от това колко изтерзана изглеждаше тя. Беше в инвалидна количка, а голата й глава беше покрита с красив шал. Докато тялото й изглеждаше на път да се счупи, лицето й беше леко подпухнало, а под очите й имаше тъмни кръгове.
Стария Арчи стоеше зад инвалидната й количка. Някога той беше заклет алкохолик, едър и мускулест мъж, който искрено обичаше Анита, но не би се отказал от уискито си. Когато предишната година й поставиха диагноза тумор на гръбначния стълб, той изостави зависимостта си по начин, който беше почти чудотворен. Силата му ми взе ума.
Нейната сила ме караше да искам да се хвърля на колене.
Наведох се и я целунах по бузата.
— Как си?
Тя се усмихна уморено.
— Искаше ми се да изляза днес. Да се видя с всички.
— Радвам се, че те виждам.
— Заради това тук е. — Айрис подаде сладоледа на Анита и тя го пое видимо възторжена.
Близна и се усмихна към Арчи.
— По-добре от ледени близалки.
Той се засмя и обясни:
— В болницата ядем много ледени близалки. Раздават ги повече, отколкото лекарствата.
— Нищо не може да се мери със сладоледа на „Антониос" — заявих.
— Шт, не го казвай прекалено силно — Айра отметна глава назад. — „Сладоледената колиба“
Направих физиономия. Съществуваше дългогодишно съревнование между двойката мои приятели и „Сладоледената колиба". Айрис и Айра се стараеха да бъдат мили със собственика, господин Шикъл, но той приемаше всичко, казано от тях, като обида и опит за съревнование.
— Кой е приятелят ти? — Анита погледна встрани от мен.
Обзе ме чувство на вина заради неучтивостта, която бях проявила.
— О, боже, съжалявам. Това е Рекс. Рекс, това са Анита и Стария Арчи. И вече познаваш Айрис и Айра.
— Здравейте — той им се усмихна сърдечно.
— По-добре да ги оставим да си поръчат сладоледа — обади се Стария Арчи. — Несъмнено по-късно пак ще се видим.
Усмихнах се и кимнах, а сърцето ми се сви, когато се отдалечиха. Айрис срещна погледа ми и поклати натъжено глава.
Преглътнах буцата от емоции в гърлото ми и се усмихнах с престорена ведрина.
— Аз искам ягоди и бял шоколад, моля. Рекс?
— Същото.
Минута по-късно си проправяхме път през тълпата по Мейн Стрийт.
— Сладоледът си го бива — промърмори Рекс.
Засмях се, защото изглеждаше като малко момче. Толкова беше сладък. Също така се засмях, защото не попита какво й е на Анита. Преди година си мислех, че ще спечели битката с рака, но сега битката прерасна във война и изгледите не бяха обещаващи. Тя просто искаше да се наслади на деня и нямах желание да задълбаваме темата.
— Хайде, виждам някого, с когото искам да се запознаеш.
Рекс ме последва през навалицата към естрадата.
— Кел! — изкрещях.
Ниският рус мъж, който разговаряше с някакъв тип, достатъчно побъркан, че да облече кожено яке в тази жега, се завъртя и щом ме зърна, на лицето му грейна широка усмивка.
— Бейли! — прегърна ме, като ловко избегна сладоледа ми. — Мина толкова време от последния път. От онзи ужасно неприятен случай с Девлин.
— Знам. Но и двамата сме толкова заети. Няма какво да се направи. Кел, това е един мой приятел Рекс. Рекс, това е Кел Съмърс, един от градските съветници и организатор на мероприятията тук.
— Приятно ми е — Рекс протегна ръка.
Кел погледна нагоре към Рекс, пое ръката му и я разтърси енергично.
— Приятел?
Засмях се и се облегнах в Рекс.
— Да. Приятел.
— Кой е приятел? — завъртях се, а на сцената се беше появил Джейк, партньорът на Кел. Докато Кел беше миловиден, рус и темпераментен, Джейк беше висок, мургав и по-сдържан. Пое ме в топла прегръдка и ме целуна по слепоочието, преди да отстъпи назад.
— Все се каня да се отбия в хотела и да се уверя, че Девлин не ти създава проблеми.
— Не го прави — уверих го. — Повярвай ми, иначе щеше да се е разчуло.
Джейк кимна доволно и после насочи вниманието си към Рекс.
— Това е приятелят — Кел направи знак за кавички.
Завъртях очи, а Джейк се позасмя и протегна ръка към Рекс.
— Аз съм Джейк.
— Рекс.
След като се здрависаха, Джейк ме удостои с проницателния си поглед.
— Как я караш? Чухме, че сестра ти се е върнала у дома.
— Да — махнах с ръка. — Някъде тук е.
От появата й беше минала седмица и засега не беше фатално. Първите няколко дни бяха кошмарни, но в момента беше прекалено ангажирана с нейния мистериозен мъж, та да има време да ни лази по нервите.