Осезаемата й болка не ме накара да почувствам нищо.
Бях изпаднала във властта на пълно вцепенение. Обърнах се и се взрях в мъжа, с когото бях прекарала десет години от живота си.
— Мислех, че сме един за друг, но аз заслужавам нещо по-добро. Не мога да повярвам, че пропилях десет години за теб. В случай, че не е достатъчно ясно: това е краят, Том.
Обух обратно обувките на висок ток и се насочих към вратата, като се изплъзнах от ръката му, когато се помъчи да ме спре. Игнорирах го, когато забърза след мен надолу по стълбите — него, гласа му, присъствието му, все едно беше дразнеща муха, която бях привикнала да кръжи около мен.
Нищо от онова, което излезе от устата му, не проби през обвилата ме мъгла. Не чувствах допира му, нито чувах онова, за което по-късно си спомних, че бяха молби и извинения.
Вместо това се качих в колата си и потеглих с такава скорост, че едва не го повалих, като смътно регистрирах ругатнята му и как отскочи от пътя ми.
— Ще убия този кучи син! — кресна Джесика, моята най-добра приятелка, която кръстосваше напред и назад в дневната си. Луис, кученцето им, следваше всяко нейно движение, така че от време на време се препъваха един друг, като се засечаха в обиколките си.
Не бях имала представа накъде шофирам, докато не спрях пред дома на Джесика и Купър. Купър беше на работа в бара, но Джес си беше у дома.
Някак си намерих думи да й разкажа за случилото се и реакцията й проникна през погълналото ме вцепенение.
В момента чувствах предимно гадене. Гадене, причинено от несигурност, от страх, защото изведнъж…
— На трийсет и четири съм, Джес — преустанових краченето й аз. Тя спря и се вгледа надолу в мен, а очите й блестяха от болката, която чувстваше заради мен. Моите очи се напълниха със сълзи. — Как да започна наново?
— О, Бейли — седна до мен на дивана и ме прегърна през раменете. Луис положи брадичка на коляното й и се втренчи в мен, явно за да покаже кучешкото си съчувствие. — Ще намериш някой друг. Просто трябва да позволиш на сърцето ти да заздравее.
— Аз знаех, Джес — прошепнах и позволих на сълзите да бликнат с ясното съзнание, че тя беше единственият човек, който не би ме съдил заради предстоящото признание. — Знаех го от известно време.
— Че Том ти е изневерявал?
— Не, не това — поклатих глава. — Знаех… Знаех, че той не е мъжът за мен. — Устремих очи нагоре към нея, а лицето й изглеждаше размазано заради сълзите. — Смятах, че той е сигурен залог. Избрах го, защото реших, че е сигурен залог. А се оказва, че не бил дори това.
Джес мълча известно време, стиснала ме здраво, докато аз плачех.
А после промълви:
— Не мисля, че разбирам.
Обърсах сълзите си, отдръпнах се и изпуснах въздишка.
— Би трябвало сърцето ми да е разбито. Да съм съсипана от мъка. Нали така?
Тя кимна.
— Обаче не съм. Наранена съм. Гордостта ми пострада жестоко, като се има предвид, че в момента съм облечена в копринено бельо и шлифер — отправих й печална усмивка, на която тя отвърна. — И също така съм огорчена. Дори унизена. Но да ми е разбито сърцето… Не, не е. Чувствам… — поех рязко въздух, все едно току-що са ме ударили в корема.
— Какво чувстваш?
— Облекчение — признах. — Ужасена съм, но заедно с това съм облекчена. О, боже — отпуснах глава в ръцете си и насочих очи към обувките на висок ток, които смазваха ходилата ми.
Изритах ги.
— Десет години. Боже, пропилях десет години с мъж, за когото знаех, че никога няма да обичам до полуда. Просто исках… Исках мъж, който да ме кара да се чувствам сигурна, и като се запознахме, Том ми го предоставяше. Бях доволна просто да бъда сигурна с него, да знам, че би ми дал онова, което исках: брак и деца. Когато родителите ми се преместиха и ми оставиха последния запазил се имот на семейство Хартуел, тъгувах толкова много за тях, че изпитах всепоглъщаща нужда да създам свое собствено семейство. Том знаеше всичко това. Беше му известно колко много значеха децата за мен, семейството изобщо. Въобразявах си, че ме обича достатъчно, та в крайна сметка да реши да ме направи щастлива. Но той не се решаваше и въпреки това аз не се отказах, посветих му най-добрите си години, а долното леке ми изневери. Как се започва наново на трийсет и четири? — усещах, че паниката ми се усилва, дишането ми се накъсваше и ми ставаше все по-трудно да поема въздух.
Джес стисна ръцете ми.
— Дишай дълбоко, Бейли. — Вдиша и издиша, като ми направи знак да повторя след нея.
За малко да строша пръстите й, така силно ги стисках, докато се мъчех да надделея паниката си и да се концентрирам върху дишането.
След известно време почувствах отпускането на мускули в тялото ми, за които дори не знаех, че съм напрегнала.