— Сигурно много ти липсва баща ти. Изглеждате близки.
— Близки сме. Той е най-добрият ми приятел.
Иха. Това беше хубаво. И изненадващо откровено.
— Радвам се. В наши дни много хора имат проблеми с родителите си. Малко е депресиращо.
— И ти ли си една от тях?
— Не — поклатих глава. — Майка ми е малко чалната, но ме обича и аз нея също. А баща ми е най-добрият човек на света.
Вон си даде малко време да обмисли чутото.
Всъщност толкова време, че ми се наложи да наруша мълчанието от страх да не се протегна и да хвана ръката му, да го докосна за един последен път, преди да събера куража окончателно да сложа край на отношенията ни.
— Как е Лиъм?
Чух да се изсмива тихо.
— Би му харесало, че го наричаш Лиъм, а мен все Тримейн.
— Ти продължаваш да ми казваш госпожица Хартуел — изтъкнах.
Той повдигна рамене и аз усетих движението с моето рамо. Такова невинно докосване, а цялата ми ръка настръхна.
— Баща ми е съвсем добре. Понякога обаче се тревожа за него.
Признанието му ме накара да застина. Нима Вон споделяше чувствата си с мен?
— О? — действах предпазливо, понеже не исках да го стресна.
— Помниш ли как ти казах колко много майка ми обичаше баща ми?
— Да.
— Е, ако е възможно, баща ми я обичаше дори повече. Когато тя умря, той беше пълна развалина за известно време. Единственото, което му попречи да се предаде, бях аз. Имах бавачка, но баща ми винаги беше у дома да ми пожелае лека нощ, да ми прочете приказка, да си поговорим как е минал денят ни. Не минаваше нито ден, без да почувствам присъствието му в живота си. С годините започна да се среща с жени, но никога нищо сериозно. После преди около петнайсет години подхвана връзка с Даян. Наистина прекрасна жена — от нежността в гласа му успявах да заключа, че е привързан към въпросната Даян. — Докато бях в Ню Йорк, тя притисна баща ми да започне да обмисля брак, нещо срещу което той е категорично против.
Сега са разделени. А той я обича. Налице е обаче дълбоко вкорененото му убеждение, че не бива да се жени за нея, защото е оказал тази чест на майка ми. Никога няма да обича друга по начина, по който обичаше майка ми, но това не значи, че не може да обича изобщо. Тревожа се, че захвърля щастието си заради чист инат.
За миг останах смаяна от признанието на Вон пред мен. Задето сподели нещо толкова лично.
И докато седях там и мислех, започнах да си изяснявам нещо.
— Ти също не искаш да се жениш.
— Какво? — намръщи се. — Не, вече го казах.
— Е, не намираш ли, че това е сериозно съвпадение?
— Какво имаш предвид?
— Не си ли се замислял някога, че твоят проблем е точно като на баща ти?
— Бейли, престани да увърташ и кажи какво се върти в главата ти.
— Вон, до голяма степен боготвориш баща си, нали така? Това е ясно. Така че много от емоциите ти са обвързани с него. Прекарал си голяма част от живота си да го гледаш как жадува и скърби за изгубената си любов. Не е способен да продължи нататък. Нищо чудно, че не желаеш да се обвържеш сериозно. Познал си от първа ръка какво би могло да бъде, ако я изгубиш.
Мускулче на челюстта му затрептя, относително ясен белег, че е ядосан.
Подготвих се.
Вон мълча известно време.
После…
— Може би си права — изправи се на крака.
Вгледах се в него, изстинала заради безизразността на лицето му.
— Или може би не ме познаваш така добре, та да ме подлагаш на анализ.
— И по чия вина е това? — отвърнах.
Със силно измърморване, отзвук на яда му, Вон бързо се отдалечи, прекоси плажа и излезе от полезрението ми, след като зави. Побегна. Също като малко момче!
Колкото до мен, аз се отпуснах обратно на пясъка и си пожелах огънят на тялото ми да отшуми. Все едно бях в пещ, при това не заради летния ден.
За мой абсолютен ужас комбинацията от изпепеляващия поглед на Тримейн и признанията му ми беше подействала възбуждащо.
— Дявол го взел — изпъшках и притиснах длани към лицето си, та да прикрия гневната си покруса от света
Вон
Нямаше как да се отдалечи достатъчно бързо.
Останеше ли, би я целунал, би я докоснал и отново би я накарал да го мрази. Той щеше да се мрази, ако й беше причинил това.
Така че си тръгна.
Глупостите, които изтърси за баща му и как се чувства той във връзка с това… може би не бяха глупости, но фактът е, че зърна надежда в очите й заради това нейно заключение. Все едно, че като намереше обяснението за проблемите му с обвързването, някак си това щеше да оправи всичко.