— Не че не се радвам да те видя, но какво правиш тук?
Попих краищата на косата си с кърпата.
— Ейдън ме накара да си взема почивен ден.
— Напоследък работиш наистина усилено. Какво става?
Огледах се, за да се уверя, че сме сами.
— В момента съм малко паднала духом. Просто… Понякога не мога да повярвам, че това е животът ми на трийсет и четири. Винаги съм мислила, че досега вече ще имам всичко.
— А Вон? Призна ли най-накрая, че изпитва чувства към теб?
Поклатих глава. Без какъвто и да било контакт помежду ни през последните седмици започнах да храня към него все повече гняв и недоволство. И да беше съществувало някакво доверие помежду ни, колкото и малко да беше то, вече беше заличено от ежедневните терзания заради моята несподелена…
Не, не беше любов. Не го познавах достатъчно добре, та да съм влюбена в него.
Но все пак чувствах нещо. Нещо неоспоримо.
И много болезнено.
— Прекалено е затворен, Еймъри. Нужен ми е някой, който да ми вярва. Някой, който да свали гарда пред мен. А той не би го направил, защото… Аз не съм от типа жени, пред които той някога би свалил гарда. Не съм правилният тип жена.
— Или може би той не сваля гарда пред теб, защото ти не го правиш пред него.
— Разбира се, че го направих. Спах с него — сбърчих нос. — Плюс това, аз съм Бейли Хартуел. При мен няма гард, а какво остава да е високо.
Тя се засмя.
— Като цяло е така, но… Начинът, по който бягаш от него, не ти е присъщ.
— Какво? Да действам умно не ми е присъщо?
— Ами… — каквото и да се канеше да изрече Еймъри, то беше забравено, когато камбанката над вратата издрънча и в кафенето влезе Джак Девлин. Лицето на приятелката ми придоби най-наситения нюанс на алено, който бях виждала у нея.
Реакцията й може и да имаше нещо общо с начина, по който погледът на Джак се прикова право в нея в мига, когато той прекрачи прага.
Зачаках да го поздрави, но забелязах как гърлото й се движеше, докато преглъща, все едно не успяваше да накара от устата й да излезе и дума.
Мили боже. Нима Еймъри си падаше по Джак Девлин?
— Здравей, Джак — притекох й се на помощ.
Той с неохота прехвърли очи от нея върху мен.
— Бейли.
— Как е юмрукът ти? — ухилих му се.
За мое удоволствие забелязах как ъгълчетата на устата му потрепват, все едно едва бореше усмивката.
— Съвсем добре.
— Радвам се да го чуя. Какво да ти предложим?
Джак погледна обратно към Еймъри и ми се наложи да прехапя устна в момичешки възторг заради начина, по който очите му обходиха чертите й, все едно се любуваше на всяка подробност от прелестното й лице.
— Обичайното — отговори. — Два пъти.
Еймъри кимна, без да среща погледа му, и се обърна към кафемашината. Ръцете й трепереха леко, докато работеше и аз изпитах силно съчувствие. Как ми се искаше да можех да й дам макар и частица от увереността ми, та да може с лекота да разговаря с мъжете.
Със сигурност свенливостта я караше да се чувства ужасно.
Прииска ми се да я прегърна.
Не предприех обаче нищо утешително. Оставих я да работи. Довърши кафето и всички мълчахме. Тя плъзна чашите към Джак.
— Шест долара.
Той й подаде десет долара и аз наблюдавах внимателно как тя хвана банкнотата за ръбчето, за да не й се налага да го докосне. Също така забелязах как обикновено безизразното лице на Джак се изкриви в изумление.
А после, когато тя му подаде рестото, той нарочно отърка палец в горната част на ръката й, като си го вземаше. Кожата на Еймъри отново пламна.
Той ни кимна и изчезна също така бързо, както се беше появил.
— Значи Джак Девлин, а?
Еймъри пламна дори повече.
— Не. Не. Искам да кажа… Не… Знам, че работи за дявола. Така че, не.
Според мен дамата протестира прекалено много.
— Това не го спира да е безумно привлекателен.
Еймъри се изсмя засрамено.
— Хей, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Джак е фраснал Стю, задето ме нападна.
Очите й се разшириха заради чутото.
— Наистина ли?
— Да. Казах на Купър, но той не предприе нищо. Надявах се, че може да го накара да се обърне към Джак, но според него, и предполагам е прав, Джак трябва да направи първата крачка. Винаги съм смятала, че зад историята с Джак се крие нещо повече. Всичко това със започването на работа при баща му, случилото се с Дейна, така и не ми се стори правилно. И нямам желание да се отказвам от него — побутнах я закачливо. — Може би мила и прелестна жена като теб е именно онова, от което се нуждае Джак Девлин.
— Аз? — Еймъри беше видимо шокирана от идеята. — Не. Той дори не знае, че съществувам.
Помислих за начина, по който Джак беше гледал приятелката ми, все едно искаше да я схруска.