Вратата се хлопна след тях и Вон се показа от скривалището си.
Гневът го накара да остане замръзнал на място за миг, а в главата му се породиха подозрения.
Бързо свърза две и две.
Девлин не се бяха отказали от плановете си да се доберат до хотела на Бейли. Просто подхождаха по-хитро. Разбира се, че Джак можеше да се интересува от Ванеса само заради секса, но Вон някак си се съмняваше в това.
Сексът беше просто бонус.
Голямата награда беше хотелът.
— Господин Тримейн? — Греъм го беше настигнал. — Надявах се да обсъдим повишението, за което бяхме говорили.
— Какво? — Вон се намръщи към него, а съзнанието му беше ангажирано от едно-единствено нещо.
— Повишението. За поста на дневен управител. Намирам, че ще върша много от онова, което и без друго върша, но с повече пълномощия и може би увеличаване на заплащането. Ако…
Вон вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Налага се незабавно да отида на едно място. По-късно ще седнем и ще обсъдим подробности около повишението ти.
— Значи наистина ще бъда повишен?
— Да. Ще говорим по-късно — извика и забърза към асансьорите. — Налага се да изляза. Ти отговаряш за мястото, докато ме няма.
— Да, господине! — викна Греъм в отговор.
Пет минути по-късно спря тъмносиния си Астън Мартин пред офис сградата на Иън Девлин. Колата едва се беше плъзнала на паркомястото зад черния кадилак на Девлин, когато Вон отвори вратата със замах и влетя в сградата с мисия за изпълнение. Качи се до етажа на Девлин и се втренчи в хубавичката рецепционистка зад бюрото.
Тя се ококори, като видя Вон, и скочи на крака, а той забеляза вратата с табелка „Иън Девлин". Пое по коридора към нея, а тя извика след него:
— Извинете! Нямате уговорка!
— Не ми трябва уговорка — натисна бравата и отвори със засилка.
Иън Девлин скочи от бюрото си заради нахълтването му.
— Какво означава това, за бога?
Вон хлопна вратата в лицето на рецепционистката и с погледа си накара по-възрастния мъж да седне обратно на мястото си.
Девлин изглеждаше доста добре за възрастта си, точно както баща си. Изискан, добре облечен и в добра физическа форма. Но приликите между двамата мъже спираха дотам. В очите на Иън Девлин се четеше смразяваща суровост, а в усмивката и маниерите му личеше мазна хлъзгавост.
Вон не вярваше на Девлин още от момента на запознанството им.
И както се оказваше, бе имал основание.
Този човек се опитваше да навреди на Бейли; стремеше се да й отнеме всичко, за което тя се беше трудила така усилено. Смяташе се за голяма клечка, за имунизиран, само защото притежаваше цялата тази власт в малкия град.
Е, Вон беше наясно какво е да имаш власт и ако се наложеше, щеше да смачка тази отрепка. Приближи бавно към бюрото на Девлин.
Спря едва когато краката му се опряха в дървото.
— Следя те изкъсо.
Иън се подсмихна.
— Наистина ли? Влетяваш тук като някой побъркан, за да ми сервираш това клише?
— Ако някой тук е клише, това си ти, Девлин. Изумява ме как си въобразяваш, че ще ти се размине.
— И какво, според теб, си въобразявам, че ще ми се размине?
— Пратил си един от малките ти агенти да чука Ванеса Хартуел.
Нищо. Нямаше изненада. Нито отвращение. Нито триумф. Нищо. Вместо това той само повдигна рамене.
— Не знам за какво говориш.
— Говоря за това как Джак използва хотела ми като терен за услугите си на жиголо. Защото е именно това, нали? Плащаш му да чука Ванеса… за да се доберете до Бейли и хотела.
— Ти да видиш, въображението ти си го бива.
У Вон закипя ярост и той стовари юмрук върху бюрото на Девлин вместо в лицето му.
— Позволих на другото леке да му се размине, задето нахълта в хотела на Бейли, но не съм забравил. Кълна се в Бог — тикна лицето си в това на другия мъж, — захвани се с Бейли още веднъж и ще те довърша. Всичките ще ви довърша. — Гласът му беше белязан от глуха язвителност. — Не си мисли, че не съм в състояние да го направя. Ти си голяма риба в малък гьол. Аз съм акула в океана.
За миг на Вон му се стори, че долови в очите на Девлин да проблясва несигурност, но дори да я беше имало, изчезна незабавно. Въпреки това убеден, че се е изразил пределно ясно и че посланието е получено, той се обърна да си върви.
Тъкмо отвори вратата, когато самодоволният глас на Девлин го накара да спре.