— Неособено умно.
Не искаше да му предоставя удовлетворението, но понеже заплахата в тона му никак не допадна на Вон, той погледна назад към него.
Иън се беше ухилил широко.
— Не е особено разумно да разкриваш слабото си място си пред някого, когото очевидно смяташ за заплаха, господин Тримейн. През цялото това време не спирах да се чудя кое е слабото място на Вон Тримейн. И ти да видиш. Била остроумната червенокоска.
Желанието да го фрасне беше толкова силно, че Вон усети как дланта му се свива в юмрук. Дари го обаче с един последен поглед изпълнен с отвращение и изхвърча навън от сградата.
Обратно в колата изпусна въздуха, който беше сдържал и отпусна ръце върху волана.
— Мамка му!
Изтощен и разтревожен, Вон сведе глава върху волана и се помъчи да се успокои.
През последните няколко седмици се намираше в постоянна битка със себе си с ясното съзнание, че беше влюбен в Бейли, но без да знае дали е в състояние да пожертва независимостта си. Нямаше какво да му мисли обаче.
Не и след като реагира така емоционално на моментното си предположение. Вон имаше силни инстинкти и беше убеден, че е прав за Джак. Но да шофира дотук, за да заплашва Девлин и да разкрие така слабото си място…
Иън Девлин имаше право. Бейли беше ахилесовата му пета.
Тази мисъл го накара да запали двигателя и да потегли от паркинга. Не подкара обратно към хотела си обаче. Вместо това се насочи към крайбрежието, към покрайнините на града и красивата си къща.
Поскита се из просторното място, което беше прекалено самотно, че да бъде наречено дом и после се показа на балкона, който стигаше до самата вода.
Обади се на баща си.
— Тъкмо влизам в бизнес среща — изстреля баща му вместо поздрав.
— Признавам. Влюбен съм в Бейли.
От другата страна на линията го посрещна мълчание, а после чу баща му да изрича със снижен глас:
— Може ли да преместим тази среща за два часа? Извини им се, кажи, че е изникнало нещо.
След още няколко секунди фонов шум гласът на баща му се върна обратно на линията.
— И какво ще направиш по въпроса?
— Не знам. Никога не съм се поставял в ситуация да не бъда деветдесет и девет процента сигурен, че ще съм способен да контролирам изхода от нея.
Уилям изпухтя развеселено.
— Ами, нека това е първата такава.
— Ами ако съм закъснял? Ако съм съсипал всичко? Държах се незряло. Тя не ми вярва и не я виня. Или какво ако реши да ни даде шанс и всичко се обърка?
— Не мога да ти кажа дали ще се обърка, или не. Няма гаранция. Но подозирам, че получих това обаждане, защото осъзнаваш как вече не можеш да отричаш чувствата си към нея.
— Не. — Не можеше. Всичко това го влудяваше. Мъченията, на които беше подложен трябва да бяха по-непоносими от страха му от обвързване, нали така? — Всеки път, като се опитам да стоя настрана или да не се бъркам в делата й, в крайна сметка се оказвам насред тях. Защото аз се поставям там. — Замълча леко засрамен. — Не мога да си попреча да искам да я предпазвам.
— И какъв е проблемът?
— Тя иска всичко. Брак. Деца.
— А ти — не?
— Не, не е това… Просто… Отказах се да вярвам, че ще имам тези неща.
— И сега?
— Би означавало да пожертвам независимостта си, донякъде кариерата си… за да й предоставя това.
— Но ти си склонен да го направиш?
Вон пое дълбоко въздух и изрече думите, скътани дълбоко в него от много дълго време.
— Мисля, че бих сторил всичко, за да я направя щастлива.
Нямаше как баща му да прикрие ликуването в гласа си.
— Ами, тогава върви да й го кажеш.
20
Вон
Веднъж взел решението да каже на Бейли, че иска да бъде с нея и да провери какво може да излезе от връзката им, Вон трябваше да й го каже. Незабавно. Подкара обратно към алеята и паркира колата си на неговото паркомясто на паркинга зад хотела, а тялото му вибрираше от нетърпение.
Намеренията му бяха да отиде право в нейния хотел.
И както изглеждаше, съдбата беше на негова страна, защото в мига, когато кракът му стъпи на дъсчената алея, с периферното си зрение улови позната червенокоса глава.
Бейли крачеше по алеята, като се задаваше от „Еймърис".
Кръвта забуча в ушите му и Вон се насочи към нея. Наблюдаваше как погледът й се стъписа, като го видя да върви в нейна посока.
— Тримейн, какво… Ох! — сепна се, когато я хвана за ръката. — Какво правиш?
— Налага се да поговорим — заяви той. Да каже, че е нетърпелив, вече беше много сдържано. В живота си никога не беше изпитвал такова изгарящо чувство за неотложност.
— Добре, нека говорим. — Бутна ръката му, но той не я пусна. — Възможно е да го правим, без да бъда малтретирана.