— Обичаш ли ме, Хартуел?
Засмях се.
— Вчера ти казах, че те обичам. Всеки ден ли ти е нужно да го чуваш?
Той се взря натъжено в мен.
— Да. Защото досега никой не ми го е казвал.
Изпълни ме нежност. Опрях длани в лицето му и прошепнах:
— Обичам те. Толкова много те обичам. И отсега нататък ще ти го казвам всеки ден. Обещавам.
— И аз те обичам.
— Някой точно като теб — прошепнах към Вон. Беше стара рана, зараснала с времето, но аз още помнех какво е чувството да съм заслепявана от някого, когото обичам. — Той беше красив, чаровен и богат и ми каза, че ме желае. Въобразих си, че е истина и се влюбих.
— Какво значи, че заминаваш? — вгледах се нагоре в него, а агонията започваше да затяга хватка около сърцето ми.
Изражението му беше засрамено и ядосано.
— Това беше нещо временно.
— Не и за мен! Ти… Каза ми, че ме обичаш.
— Мислех… — поклати раздразнено глава. — Бях объркан. Заблуден. Но беше грешка. Това между нас беше грешка.
Болката в гърдите ми вече беше непоносима.
— Лъжеш. Защо казваш всички тези неща? — обърсах нетърпеливо сълзите си, отчаяна той да ме поеме в обятията си, да се засмее и да каже, че се шегува.
Обаче той не се засмя. Отклони поглед, явно бързащ да се отърве от мен.
— Не сме от един и същ свят, Хартуел. Безспорно и ти го виждаш. Връщам се в Ню Йорк и ти няма да се впишеш в моя свят там.
— Не разбирам.
— Ти си провинциалистка, за бога. Родителите ми никога не биха те одобрили.
Яростта се примеси с горчилката, докато се мъчех да намеря нещо общо между момчето, прекарало цялото лято да твърди, че ме обича и този… надменен, арогантен мръсник, който ме разбиваше на късчета.
— Същото онова семейство, което никога не ти е казвало, че те обича?
Той имаше дързостта да направи физиономия.
— Ние… Прекалено млади сме да се влюбваме. Ти си прекалено млада — понечи да ме хване за ръката, но аз се запрепъвах назад.
Той въздъхна, отпусна ръка и си тръгна.
Просто… си тръгна.
Все едно, че беше така просто.
Примигнах, за да прогоня спомена, както и този, който следваше после, как ридая в прегръдките на баща ми, докато неговите собствени очи не запариха от сълзи на безпомощност.
Не.
Вече никога нямаше да проявя подобна глупост.
Заковах Вон с решителния си поглед.
— Той каза, че бил объркан, че връзката ни била грешка, че аз не бих се вписала в неговия свят. Да ти звучи познато?
Вон пребледня, понеже явно си беше припомнил думите му към мен след първата ни нощ заедно.
— Бейли, когато казах това… казах го, защото знаех, че ще те държи на разстояние. Излъгах. Пет пари не давам, че не си някоя принцеса от нюйоркския елит. Всъщност причината да те обичам е, че не си като всички онези жени.
— Наистина ли? — Не бях убедена. — Тогава защо? Защо искаше да спазваш дистанция? Защо беше така категоричен, че не искаш връзка с мен? И какво е различно сега?
— Защото те обичам! — кресна той, а очите му помрачняха от гняв.
— Обичаш ме от много време; сам го каза. Преди си ме обичал, но не си ме искал — настоявах за отговори. Държах да получа обяснение за поведението му, обяснение, което би придало логика на всичко. — Защо сега? Защо не преди?
Когато не отговори, изпълни ме горчилка. Обичаше ме, но не си струвах обяснението.
Все така за него бях като всички останали.
— Не съм такъв мръсник — отсече. — Като онзи, който те е наранил. Но ще имам нужда от нагаждане. Няма да те лъжа за това. Никога обаче не съм чувствал подобно нещо към друга и ще жертвам всички неща, които смятах, че са важни за мен, като това да се подчинявам единствено на своите правила, ако това се иска, за да лежа до теб всяка нощ.
Думите му се опитаха да си проправят път.
Държах на този мъж, привличаше ме повече от всеки друг и ми се щеше да повярвам на тези красиви думи. Но те бяха единствено красиви думи.
Не предлагаха обяснение защо направи всичко това така трудно за нас.
Той криеше нещо.
И това ме плашеше до смърт.
— Не отговори на въпроса ми.
Вон се вгледа изтерзано в мен и успях да надзърна какво се случва в главата му.