— Ще се видим след малко.
— Ще те чакаме.
По времето, когато Вон пристигна, мястото вече беше претъпкано. Всички столове, които бяха подредени пред естрадата на Мейн Стрийт, вече бяха заети. Според чутото от Джесика и като видя избраната украса за балната зала, му стана ясно, че тя е минималистка. Покривалата на столовете бяха бели и вързани със сребристи панделки, но това беше всичко.
В задната част на естрадата имаше разположен малък оркестър. Свещеникът чакаше на върха на стълбите заедно с Купър и Джоуи.
Вон потъна сред тълпата хора, застанали прави зад заетите столове и погледна часовника си. Беше горещ следобед. Прекалено горещ, та да стои навън в смокинг прекалено дълго. Набеляза масите с напитките от другата страна на столовете. Сервитьори стояха търпеливо до хладилни шкафове, за които Вон знаеше, че са пълни с бутилки шампанско, портокалов сок и вода. На масите бяха подредени чаши по големина, като войници. Скрит някъде, Вон не знаеше точно къде, беше паркиран кетъринг ванът с хапките за гостите. Облиза сухите си устни и му се прищя вече да държеше в ръка чаша вода.
Сред тълпата се разнесе шепот и Вон завъртя глава заедно с останалите, за да зърне бялата лимузина, пълзяща по Мейн Стрийт. Отвътре първо се показа шофьор, който отвори задната врата. Далия слезе и се появи пред тях в синьозелена шаферска рокля, която подчертаваше всяка изумителна извивка по тялото й. Беше последвана от Еймъри, която носеше същата рокля, но прекроена от пищна в елегантна, та да пасне на русата и слаба жена. Дъхът му спря щом от лимузината се показа Бейли.
Беше зашеметяваща.
И трите шаферки бяха оставили косите им да се спускат на меки вълни и червенокафявите къдрици на Бейли изпъкваха срещу цвета на роклята, рокля, която на нея стоеше едновременно елегантно и секси.
Не успяваше да свали очи от нея, наблюдаваше я, докато тя чакаше от колата да слезе четвърта жена, която Вон не разпознаваше.
Това трябва да беше лелята на Джесика, за която беше чувал толкова много. Купър му обясни, че били отчуждени с години и започнали да поддържат контакт едва предишната година. Жената не изглеждаше кой знае колко по-възрастна от Джесика, а лицето й беше елегантно обрамчено от руса коса. Беше облечена в същия цвят като шаферките, но не в рокля. Вместо това носеше секси бюстие и елегантен панталон с висока талия. Лелята и Бейли се наведоха да помогнат на Джесика да слезе от колата. Вон знаеше, че се очаква да има очи единствено за булката и тя наистина изглеждаше прелестно в булчинската си рокля, но не можеше да спре да се взира в Бейли.
Следваше я с поглед, докато вървеше до Джес и държеше шлейфа й, та да не се влачи по земята. Колкото повече приближаваха, толкова по-нетърпелив ставаше Вон. Изпита абсурдната потребност да я има още тук, пред всички.
Стегна се и си каза, че ще трябва да се задоволи само да обхожда с поглед всеки сантиметър от прелестното й тяло.
Като че доловила погледа му, Бейли се намръщи и заоглежда тълпата, а музикантите започнаха да свирят. За изненада на Вон не изпълняваха „Сватбения марш" на Менделсон, а нещо, което звучеше като „Ще те накарам да почувстваш любовта ми" на Боб Дилън.
Хубава песен.
И крайно подходяща за момента, когато очите на Бейли най-сетне откриха неговите.
Тя сякаш се поколеба за секунда, вероятно защото той влагаше в погледа си целия си копнеж и решимост.
Бузите й придобиха прелестно розов цвят, тя рязко отклони очи и се съсредоточи върху шлейфа на Джесика. Когато всички бяха готови, шаферките тръгнаха по алеята. Вон се обърна да ги проследи с поглед, да проследи Бейли с поглед, и дъхът му спря като зърна гърба на роклята й. Имаше презрамка през шията й, а гърбът беше гол и тъканта започваше едва на два или три сантиметра над дупето й. Именно в този момент осъзна, че всички рокли се различаваха по мъничко. Тази на Далия не беше с гол гръб, отзад беше изрязана във форма на „V" в стила на петдесетте години и деколтето й беше леко по-дълбоко.
Тази на Еймъри беше без презрамки и със сърцевидно деколте. Нейната вероятно беше най-строга от трите.
Тази на Бейли беше най-секси. Разбира се, че беше така.
Поглъщаше с очи гладката й кожа с цвят на сметана и си припомняше какво е усещането от допира й, какъв е вкусът й…
С вряща кръв Вон я наруга вътрешно. Беше официално: Бейли Хартуел щеше да бъде неговата гибел.
Вон се помъчи да вкара в релси и да се съсредоточи върху булката, която вървеше по алеята редом с леля си. Не му убегна погледът, разменен между Джесика и Купър, когато леля й хвана ръката й и я подаде на Купър като символ, че му я предава.
Атмосферата преливаше от страст, при това не само от страна на Купър, но и на Джесика. От страстна любов. Такава, за която беше чувал единствено когато баща му говореше за майка му.