Джон Конъли
Всяко мъртво нещо
(Чарли Паркър -1)
Първа част
Аз съм всяко мъртво нещо…
Заченат съм, отново и отново
от тленност, мрак и смърт:
неща, които са незрими…
„Ноктюрно за деня на св. Лусиз“
ПРОЛОГ
В колата е студено, студено като в гроб. Предпочитам климатикът да бълва хлад — студът ме държи нащрек. Радиото е силно намалено, но все пак смътно долавям някаква мелодия, тя някак си надвива шума на мотора. Пуснали са едно от по-ранните парчета на Ар И Ем — пеят нещо за дъжда и мокри рамене. Преди осем мили минах Корнуол Бридж, скоро идва Южен Канаан, следва самият Канаан, после пресичам щатската граница и влизам в Масачузетс. Пред мен слънцето бледнее, денят бавно умира, обезкървен, за да се превърне в нощ.
В нощта на смъртта им патрулната кола пристигна първа с червени отблясъци в тъмата. Двамата полицаи влязоха в къщата бавно, внимателно. Вече знаеха, че са по повикване на колега; самият той — от защитник на жертви — превърнат в жертва.
Седях в преддверието, заровил глава в ръце, а те пристъпиха прага на кухнята в бруклинския ни дом и стъписани, занемяха при вида на онова, което бе останало от съпругата и детето ми. Наблюдавах ги — единият започна кратък оглед на стаите на горния етаж, другият провери хола и столовата. Но през цялото време кухнята сякаш ги викаше обратно при себе си: зовеше ги за свидетели на ужаса там.
Чух ги да се обаждат на главен отдел „Криминален“ — на дежурната група за тежки престъпления; информираха за вероятно двойно убийство. Долавях шока в гласовете им, въпреки усилията да звучат колкото може по-безчувствено, както подобава на печени, добри ченгета. Вероятно ме бяха заподозрели още там, още в оня момент. Бяха полицаи и по-добре от всеки друг знаеха на какво е способен човек, че бил той и един от тях.
Мълчаха така — единият застанал до колата, а другият в коридора до мен, докато пристигна групата детективи, а след тях и линейката. Съседите бяха вече наизлезли по верандите и вратите. Някои пристъпваха напред, опитваха се да разберат какво се е случило с младата съседска двойка отсреща, двойката с малкото русо момиче.
— Птицо? — прокарах ръце по лицето, по очите си — познах гласа. Ридания разтърсиха тялото ми. Уолтър Коул се бе надвесил над мен, зад него бе Макгий. Лицето му, окъпано от светлините на патрулната кола, бледнееше, разтърсено от видяното. Отвън се чуваше шум — пристигаха още коли. Екип на Бърза помощ се появи на вратата, отвлече вниманието на Коул от мен.
— Бърза помощ е тук — съобщи един от униформените полицаи и слаб, блед млад мъж застана до нас. Коул кимна и му посочи кухнята.
— Птицо — повтори Коул, този път рязко и настоятелно. — Искаш ли да ми кажеш какво се случи?
Спирам на паркинга пред цветарския магазин. Духа слаб ветрец, долната част на палтото се увива около краката ми, все едно ръце на малки деца ме прегръщат. В магазина е хладно, по-хладно от нормално. Силно ухае на рози, много силно. Розите никога не излизат от мода. Един мъж се е навел и внимателно проверява дебелите, восъчни листа на малко зелено растение. Чува ме да влизам и вдига глава — бавно, болезнено.
— Добър вечер — казва. — Какво ще желаете?
— Искам от тези рози. Дайте ми дузина. Не, по-добре две дузини.
— Две дузини рози! ВЕДНАГА, СЪР! — той е едър, плешив мъж, някъде около 60-те. Ходи вдървено, без да свива колене. Ръцете му са подути от артрит.
— Климатикът нещо се глези — съобщава ми той и като минава покрай стария апарат на стената, завъртва ключа. Нищо не се променя.
Магазинът е стар. В единия край има дълъг, остъклен парник. Цветарят отваря вратата и внимателно започва да избира рози от една кофа. Преброява 24, затваря и поставя цветята върху лист хартия на тезгяха.
— Да ви ги увия по-елегантно, като за подарък?
— Не, така са добре.
Той ме поглежда. Почти усещам как времето спира, май започва да ме разпознава.
— Познавам ли ви отнякъде?
Хората в големия град не помнят дълго. Но извън него паметта не изневерява.
КРИМИНАЛЕН ДОКЛАД — приложение
Нюйоркска полиция Номер на случая: 96-12-1806
Престъпление: убийство
Жертва: Сюзън Паркър — женски пол, бяла