— И какво стана после?
— После — нищо. Само чух по-късно, че ченгетата пристигнали и направили обиск, след това на Оли му платиха гаранцията и той го духна. Ей ти на — честен кръст, това е всичко, което зная…
— Е, тогава защо ти е патлакът?
— Ами… преди ден-два се появи един от хората на дъртия дон. Боби Шиора. Питаше за Оли, искаше да знае дали съм бил там онзи ден, когато се появи Пили. Казвам му „Не, не съм бил“, ама той ме гледа особено и не вярва…
И Емо се разплака. Вдигна ръка и започна да развързва един от превързаните си пръсти. Бавно, внимателно.
— Откара ме с него насила.
Поднесе към мен развързания пръст. Ясно видях белега — кръгъл с огромен подут мехур от изгаряне, който видимо пулсираше.
— Със запалката от колата… Държи ми ръката, гледа ме страшно и ме гори… и пита, ли пита… със запалката на колата…
Двадесет и четири часа по-късно Оли Уотс бе мъртъв.
ТРЕТА ГЛАВА
Уолтър Коул живееше в Ричмънд Хил — най-стария от Седемте сестри, както наричаха кварталите на Куинс[7]. Бил е застроен през осемдесетте години на миналия век и още тогава е имал център и малък площад; вероятно е изглеждал като голямо село, когато родителите на Коул са се преселили там от Джеферсън Сити в навечерието на Втората световна война. Коул запази старата семейна къща, северно от „Миртъл авеню“ — на 113-а улица, когато родителите му се преместиха във Флорида. Почти всеки петък той и съпругата му Лий вечеряха в „Траянгъл Хофбрау“ — стар немски ресторант на авеню „Джамайка“, а през лятото редовно се разхождаха в гъстите гори на Форест Парк.
Пристигнах в дома на Коул малко след девет часа. Той ми отвори вратата и ме отведе в работната си стая — помещение, което всеки по-слабо образован от Уолтър човек би нарекъл свой кабинет, макар че тази дума не би била справедлива спрямо неголямата, но извънредно качествена библиотека, събирана за горе-долу половин век от жадни за добри книги читатели. Там до дебели томове съдебна медицина, трудове по разновидностите на сексуалните престъпления и психология на престъпника стояха биографиите на Кийтс и Сент Екзюпери. Фенимор Купър бе поставен до Борхес; Бартелм[8] се мъдреше непохватно сред няколко томчета на Хемингуей.
На бюрото, чийто плот бе облечен в кожа, седеше неголям макинтош. Стори ми се, че моделът е „Пауърбук“. Встрани имаше три шкафа, може би с документация. По стените висяха картини на местни художници, а в ъгъла, в малък остъклен бюфет бяха изложени разни трофеи и награди от състезания и шампионати по стрелба. Бяха сбутани една до друга в малкото пространство, без особен ред, сякаш Уолтър държеше на тях и се гордееше с умението си, но пък го бе срам от самата му гордост. Прозорецът бе открехнат, отвън долиташе уханието на прясно окосена трева. Чуваха се гласове на деца — играеха хокей на трева в топлата вечер.
Вратата се отвори, влезе Лий. Тя и Уолтър бяха женени вече двадесет и четири години; споделяха всичко в живота си с лекота и красота, които ние със Сюзън не бяхме успели дори и поне малко да наподобим, даже и в най-добрите ни времена заедно. В черните джинси и бялата блуза Лий криеше фигура, издържала на раждането и отглеждането на две деца, пък и на голямата любов на Уолтър към ориенталската кухня. Катраненочерната й коса бе прибрана в конска опашка; в нея проблясваха сиви кичури — същински лунни лъчи, разиграни върху тъмна водна повърхност. Наведе се да ме целуне леко по бузата и ме прегърна през рамо. Докосна ме ароматът на лавандула и аз усетих, не за пръв път, че винаги съм бил малко влюбен в Лий Коул.
— Радвам се да те видя, Птицо — рече тя и постави ръка на бузата ми. Но загрижените очи и бръчките на челото никак не вървяха с усмивката й. Тя погледна Уолтър и нещо неизказано премина между тях.
— След малко ще ви донеса кафе — каза и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.
— Как са децата? — попитах, а Уолтър си наля чашка „Редбрест“ — ирландско уиски. От старото, истинското, дето го продаваха едно време в шишета с винтова метална капачка.
— Добре са — неопределено отвърна той. — Лорийн все така не се чувства добре в гимназията. Елън ще следва право в Джорджтаун тази есен. Поне един член на семейството да разбере как действа тази пуста система.
Поднесе чашката към носа, вдъхна уханието на питието и после бавно отпи. Неволно преглътнах и ужасно ми се допи.
Уолтър забеляза смущението ми и се изчерви.
— Брей, майка му стара — измънка, — ужасно съжалявам.
— Няма нищо — отвърнах. — Точно от добра терапия имам нужда. Пък и разбрах, че още ругаеш у дома.