Тук съм бил само веднъж в миналото — когато със Сюзън бяхме по-млади, доста по-щастливи хора. Сега минаваме по Хендерсън Ливай Роуд, покрай знака на Макджий и малкия док. Тук сме обядвали веднъж със Сюзън: аз някакво безвкусно пиле, тя — пържола от алигатор, която би затруднила храносмилането на всеки нормален негов събрат. После един от местните кейджуни ни бе извел на обиколка с лодка из тресавищата, където пътувахме през истинска гора от потопени кипариси.
Слънцето залязваше бавно и кърваво над водната шир; превръщаше туловищата и клоните на дърветата в мрачни силуети с обвинително насочени в небето мъртвешки пръсти. Тогава го възприехме като съвсем друг свят, нямащ нищо, ама нищо общо с града — разлика колкото между Луната и Земята. Този свят носеше силен еротичен заряд — усетихме го и двамата като електрическо изпразване помежду ни; с изпотените си в зноя тела и полепналите по тях дрехи, с капчиците ситна пот по веждите ни. И когато се върнахме в хотела в Лафийе, се любихме жадно и с някаква дива стръв, която няма нищо общо с нормалната любов. Мокрите ни тела се движеха в буен, едновременен ритъм, а жегата в стаята бе гъста като вода.
Този път аз и Улрич не стигаме чак до Лафийе, до мотелите и бензиностанциите, до прочутите деликатеси на Прежан, превъзхождащи, както казват, тези в Рандол. Е, пък там и атмосферата не е същата, казват същите източници. Там свирят креолски оркестри, местни и туристи заедно пият студена бира, правена с вода от изворите Абита, бодват мезе от речна риба.
Улрич излиза от магистралата и отбива в двупосочно шосе, което известно време се вие из блатистата местност, сетне преминава в черен път с нещо като коловози. Този път е осеян с дупки, пълни с тъмна смърдяща течност, а наоколо жужат рояци гадни насекоми. Отляво и отдясно на пътя има върби и кипариси, тук-таме от тъмната вода стърчат мъртвите трупове на други дървета, сякаш реликви от минало столетие. Покрай бреговете са разпрострели широки листа водните лилии и когато Улрич забавя, забелязвам костурите в сенките им отдолу; те въртят опашки и от време на време подават усти на повърхността.
Слушал съм разкази за Жан Лафет[15], и неговите главорези; те лагерували нейде по тези места. Днес други, по-модерни разбойници са заели същите скривалища — тук крият марихуаната и хероина, които продават на баламите от градовете. Тук има и множество тъмни, зеленикави гробове на незнайни жертви — заклани, застреляни, разкъсани; телата на убитите от векове подхранват вечния растеж на природата и тежкия аромат на зелената растителност наоколо.
Колата завива отново и стигаме до място, където кипарисите образуват нещо като арка над пътя. Следва дървен мост, той пращи и пъшка под автомобила. Боята по дървото му се лющи и пада, а то придобива неясен цвят. Във фантомния полумрак отсреща забелязвам фигура, която ми се вижда гигантска в светлика на залеза; бели като яйчен белтък очи в сянката под дърветата ни следят внимателно, докато минаваме.
— Видя ли го? — пита Улрич.
— Кой е този?
— Най-малкият син на дъртата. Те Жан, му вика тя. Жан Пти — малкия Жан. Доста е бавен в мисленето, но пък й е верен пазач. Всъщност всичките й деца са такива.
— Всичките ли?
— Ами в къщата има общо шест души. Старата, синът и, три деца от брака на втория й син — той е починал със съпругата си в катастрофа миналата година — и една от дъщерите. Освен това има още петима синове и три дъщери и всички те живеят не по-далече от пет мили оттук. Пък и местните хора също се грижат за нея. Тя тук е нещо като матриарх. Голяма магия.
Поглеждам го да разбера дали в думите си влага ирония. Не. Напълно е сериозен.
Излизаме от горичката и пристигаме на разчистено място — полянка пред дълга, едноетажна къща, издигната над земята на къси колони от обелени дънери. Изглежда стара, но построена с мерак и любов; дебелите стволове са подбрани грижливо — еднакви по дебелина, без чепове, пасващи отлично в подреждането. Дървените плочи на покрива също говорят за майсторска ръка. Те са здрави, много стабилно сложени; тук-там се вижда някоя по-тъмна — това е поредната сменена. Вратата е отворена, има мрежа против насекомите; столове и детски играчки колкото искате — на чардака, който минава по дължината на фасадата и завива някъде отзад. Именно оттам долитат детски гласове и пляскане на вода.
Тънката рамка с мрежата се открехва и пред нас пристъпва дребно, стройно момиче, не — жена на тридесетина години с деликатни черти и буйна, тъмна коса, вързана на конска опашка отзад. Кожата й е с цвят на светло кафе. Но когато излизаме от колата и приближаваме, забелязвам, че фината отдалеч кожа е белязана с типичните за едра шарка дупчици. Изглежда, познава Улрич, защото когато тръгвам напред, мигом отстъпва и задържа вратата, за да мога да вляза. Обръщам се, но Улрич не ме следва. Питам: